Синигерът долита рано

Съветския учен превъртя и отключи шизофрения. Закараха го в психиатрична клиника. На масата, в малката му стая, намериха лист върху който пишеше: ‘По пътя си към познанието и истината, унищожаваме всичко, което не разбираме. Има само един език – на човека пред Бога.’

 

Същия и друг, себе си и чужд: среща с психиатрията

След като Съветският учен обяви пред психиатрите че вече към него могат да се обръщат с „Гражданинът Бонапарт”, го заключиха в Острото отделение на високи дози от класическия медикамент за измиване на мозъка от неубедителни пред лицето на медицината самооценки. След три дни на болка и безпаметен сън, бившият вече учен беше изведен на по-лек режим и дори си спомняше как се казва. Като опит да разведри някои от по-унилите си колеги в болничната стая, той им разказа странната история за един роднина на другарят Сталин, който също заболял психически и водил тихо съществуване години наред, занимавайки се с някакви си свои кротки изследвания, без да бъде закачан от Бащата на народите, известен още като най-големия диктатор на всички времена.
– Не сме единствени, момчета – рече им Гражданинът Бонапарт, – ние крепим обществения договор, за който говори и другарят Хобс. Не се тревожете излишно. Всичко ще се оправи… – утешаваше своите другари ученият, с тиха усмивка, в която веднага правеше впечатление един остър кучешки зъб.

 

Гражданинът Бонапарт

Всички ще остареем и ще станем нелепи, като учебници по история.

 

Война и политика

Черен вятър се кискаше над заснеженото поле. Душите на изгубените и убити хора стенеха тук и там, хаотично разпръснати в унищожената дивизия. Огньовете на омразата и гибелта догаряха по военни машини и бойна техника, разгромени, разкривени и катастрофирали. Навред се стелеше осаждена, накълбена на гъсти и тежки пушеци студена и мъртва тишина, а смъртта бавно минаваше около труповете, за да нагледа оцелелите – дали няма да паднат и те в тъмната ù власт.

Останалото беше политика.

– A ти, – обърна се дружески към него санитарят, който вече беше строил в банята останалите пациенти, – ще се обръснеш ли, или си от интелигенцията?

 

Сълзите

Дойде време за напускане на диспансера. Гражданинът Бонапарт се сбогува сърдечно с всичките си нови приятели, изпълнен със странното усещане че е бил на най-човечното и пълно с добри, чувствителни и раними хора през живота си място. Обещаха си да се видят, да се намерят след като и те бъдат изписани оттам – нещо, което по неписаното правило на майката-психиатрия никога не се случваше.
– Пазете хората, пред които плачете – рече им накрая Съветския учен и се разрида без видима причина, едновременно радостен от успешното си лечение и връщането си в свободния режим на живота, и натъжен от необратимата почти загуба на хората, към които за кратко време се бе привързал дълбоко.

 

Първи пристъп.
[свидетелство на пациент N: *******]
СССР, 1983 г.

Да се завърнеш в живота
след шизофренен пристъп –
не е точно
като да се върнеш от фронта
При мен се случи така: насилието
ме побърка, отключи тежката врата
към лудостта – и хлътнах в мрака
без да има стъпала, надолу
После ми казваха какво ли не:
стават такива неща, брат –
какво се впечатляваш толкова –
винаги ще има насилници и жертви
а ти трябва да си караш работата
По време на психозата съм имал
тежки, злокобни, мъчителни
халюцинации и видения:
черно небе опъва огнена примка около
врата ти, и тя почва да те души
хора, които говорят
отвсякъде, лично за теб –
подхвърлят злобни реплики
непрестанен телевизионен тормоз
контрол чрез радиото, чрез всеки звук –
чрез музиката
изтощение до припадане –
съчетано с безсъние
и невъзможност да спреш главата си
дори за миг, знаци навсякъде
некролозите, разцъфтели тук и там
съобщават какво се случва с теб в момента
Искам да ви спестя някои
от най-черните и зловещи детайли
това беше само началото на кошмара
единствените които не ме застрашаваха
бяха децата, спираме записа

 

Май, 1983 г.

Съветския учен не знаеше какво да прави с живота си и не очакваше да го спаси любовта. Самоубийството също вече не беше вариант: мистическият му опит го съветваше да не прави тази грешка. Алкохолът го натикваше в тежки депресии, а всевъзможните наркотици усложняваха психическото му състояние, а и още не бяха на мода, защото западния империализъм не бе пробил защитата на социалистическата му родина. Затова, в един дъждовен следобед през май 1983 г., той си направи зелен чай с жасмин и реши, че въпреки всички изпитания и трудности, въпреки всичката болка, отчаяние и пустота, въпреки смъртта дори, животът все пак е хубав и си заслужава да се изживее.

 

Татуировка на душата

– Цял живот Господ образова хората, – каза тихо Съветския учен на Дъщерята на председателя, която стоеше до него – отговорът на дявола, сме ние. Всичките. – допълни той и започна да рисува нещо като костенурка на празния лист пред себе си.

 

Дъщерята на председателя

Дъщерята на председателя се влюби в Гражданинът Бонапарт, тъй както само двайсетгодишно момиче може да се влюби в психично болен човек прехвърлил четирийсетте.
– Искам да стана писател – му каза веднъж тя, при една от редките им и най-често случайни срещи.
– Не се занимавай с глупости – отвърна ù той, съсредоточено късайки една цигара за да запали с нея малката си лула. – По-добре да береш череши.
– Череши ли? – учуди се леко раздразнена тя. – Откъде пък накъде череши… Подиграваш ли ми се?
– Напротив – драсна спокойно кибрита си ученият, – съветвам те приятелски.

Димът на тютюна усмихнато започна да сменя синкавите форми на своя танц из свежия пролетен въздух. Двамата замълчаха за миг и се загледаха в играещите наоколо деца.

– Да бера череши казваш…
– Трябва да познаваш живота, който ще описваш. Трябва да го изстрадаш и претърпиш, и ако оцелееш след всичко това, ще разбереш че брането на череши, е не по-малко смислено занимание от писането на книги.

 

Симптоми на отнемането

Когато заболя психически Съветския учен задълго забрави за любовта. Един ден той реши да напише любовно писмо – до Дъщерята на председателя. След като дълго мисли какво точно да ù каже, накрая той изпрати писмо, в което имаше само три изречения. В средата на голям бял лист, там пишеше: «Душевно богата си като поетическа антология. Красива си като стих на Есенин. И си тъжна като тях двете.»

 

Телеграмите на Съветския учен

[битие]

Да не намериш
сродната
си
душа
и да умреш
е
същината
на
противоречието.

 

[двамата]

Гласът
на
шизофренната
депресия
или
гласът
на самотата –
вече
не
знам
кого
да
слушам.

 

[дни за дъното]

Каменния ден
потъва
в слепите и хладни
дълбини
на
душата ми –
пропилян
безсмислен
и глух
Сега зная
че и ти
дори
да беше тук –
щеше
да
е
все
същото.

 

Вечна Дружба

Единствената жена, която любвеобилно и топло прегръщаше съветския учен, беше неговата другарка депресията. Отдавна се познаваха добре, тя се влюби в него и му остана вярна завинаги. Той нямаше сили да прогони тъмната си и ревнива любовница, а тя идваше нощ и ден при него по линия на шизофренията и му помагаше често в писането на поезия: стихове мрачни и не за всеки. Постепенно свикнаха един с друг и станаха почти неразделни – депресията му носеше щедро даровете на пълното отчаяние и мислите за смъртта, а той пишеше всеки ден, без да забравя за невидимото ù, всеотдайно и незаменимо за творчеството му присъствие.

 

Стената

Описанието на провалите в любовта се нарича поезия, но това няма значение, защото Съветския учен внезапно срещна своя най-добър приятел от детството – след повече от двайсет и пет години раздяла. Животът ги беше хвърлил в различни ъгли и те никога не се бяха срещали: а когато се видяха едва успяха да се познаят. Постоянната шизофренна смесица от страхове и депресия у Съветския учен, за миг беше вдигнала черната си завеса пред очите му и той смътно видя своя близък и обичан приятел. От дъното на счупената му памет изплуваха няколкото останали здрави спомена от детството, когато центърът на малкия град беше в ръцете им и те играеха там от сутрин до дълбока вечер. Какво се беше случило? Къде бяха отишли времената, когато ако един имаше, имаха всички, и ако нещо трябваше да се направи, то се правеше с общи усилия и в полза всекиму? Наместо това сега се беше появило едно хищно като акула «Аз», което при Съветския учен така или иначе боледуваше и беше слабо почти колкото и волята му. Не можеше да е виновен само той: никога в живота не е виновен само единия, особено когато има разпад на отношенията между двама най-добри приятели. Затворени в себе си, засипали в душите си въгленчетата на общите спомени, доверие и споделеност, сега те се гледаха като двама чужденци и общо беше само мълчанието им: тягостно, сиво и тежко като железобетон. Никой не знаеше как е минал животът на другия, нито пък какво е преживял, през какво е преминал, какви страдания и мъки се крият в сърцето му – сякаш помежду двете приятелски души се беше въздигнала безкрайна стена, отвъд която можеха да преминат не думите, а единствено сълзите – на общата им вина един пред друг, на общото им провинение да изоставиш брата си, да не си бил до него когато е плакал, а ти си гонил вятърното си щастие по абсурдния път на живота, наречен самота.

 

Поетичен дневник. Пленник на бетона.

Шизофренията разкърти душата ми, за да я превърне в руини и да живея без светлина. Колко време може да продължи излежаването на присъдата в тъмния затвор на агонията? Явяват се лица – бледи и хилещи се, с огнени погледи – демоните в мен… Волята ми за живот е строшена и вървя кошмарния път на битието си – сини макове навред – спомени за любов – изхвърлен от течението на съдбата-щастие… Градът е огромния сив червей, който се гърчи в грозни постройки около скръбната река и отказва да умре окончателно – а аз съм пленник на червея-град, дълъг почти колкото смъртта, грозен като нея. Понякога валят поройни кървави дъждове, но не отмиват и те трагедията на съществуването. Тук-там избухват червени пожари, но и огънят не успява да се пребори с бетоновия червей – и надежда за хората няма – остават тук до края на войната, или до своя собствен край, защото войната е безкрайна.

 

Нови достижения на отчуждението

Затворен в стаята на болестната си самота и отчуждение от хората, Съветският учен изключи напълно света от своя свят. Опитваше какво ли не, правеше всевъзможни саморазрушителни опити, но накрая установи мощен емпиричен закон: хората са незаменими. Хората – с вечната им слабост, алчност, склонност към предателство, двуличие, коварство, похот и невъзможност да обичат безкористно – същите тия хора, са незаменими и безценни. За майките се установи дори нещо повече – те бяха истински свръхчовеци, според класическите предписания на другарят Ницше.

 

Условие за живот

Ден след ден болестта отнемаше на Съветския учен желанието за живот, ограбваше паметта му, чупеше спомените му и рушеше и малкото останала у него надежда. Вечерите се превръщаха в тъмно мъчение за болната му душа, в тях властно се разпореждаше мрачното усещане за обреченост и безкрайна самота. Приятели той сякаш вече нямаше: всеки от тях беше във водовъртежа на собствения си нелек живот и не до там успешните опити да открие поне някакво щастие, поне капка обич, грижа, съпричастност или разбиране. За миг или два някои от тях успяваха, а после отново се сриваха в бездната на огромната, неистова и труднопоносима самота и изоставеност на човека. На всички от тях – хора умни, талантливи и добри, им липсваше най-важното, животоподдържащо, осмислящо битието и даващо надежда и на най-безнадеждните, условие за живот: любовта.

 

Слънчевия Демон

Когато един чуден ден в началото на лятото наркотичните субстанции го пуснаха, Съветският учен тръгна нанякъде срещу златните замъци на залязващото слънце и никой повече не го видя.

 

Любов. Дъщерята на председателя

Любовта не е въпрос на живот и смърт, тя е разликата между тях. Любовта изисква и задължава да положиш душата си в душата на другия, да заключиш щастието си в сърцето му, да се изложиш на възможно най-жестокия удар, и да бъдеш уязвим до край. Всичко останало е компромис с нея, съхраняване на егото и гордостта, нарцистично самолюбие, хладина и сметка, властване над човека, нелюбов. Ето ти моите Нечути никога думи:

Обичам синята ти меланхолия, клоняща към депресия
Обичам абсолютното ти отчаяние от живота
Обичам твоята падналост, маскирана като свободен избор
Обичам твоята самота, която е отказ от съществуване
Обичам невъзможността ти да се радваш, черната ахедония
Обичам твоята свобода, която е и твое проклятие
Обичам твоята пълна непригодност за битието
Обичам твоята любов, завършила с безумие, омраза и гняв
Обичам твоята душа, която те тегли към изневяра и лъжа
Обичам твоите страсти, несъвместими с трайното щастие

И на Страшния съд ще се оглеждам за тебе.

 

Страна без граници

Трагичната развръзка на любовно-сърдечните отношения между Съветския учен и Дъщерята на председателя, сложи своя смазващ като гранитен блок отпечатък върху крехката душевност на младата жена, която потъна в неистовите глъбини на своята все още кратколетна, но болезнена до помрачение самота. В една мразовита, късна и дълбока като самата чернота декемврийска нощ, тя привършваше изчитането на абсолютно всичката достъпна за нея медицинска литература по психиатрия, която би могла да ú помогне с реално познание за истинското състояние на нейния изчезнал без вест любим човек.
Страница след страница, старателно, бавно и щателно тя изучаваше тежкото заболяване наречено «шизофрения», водеше си от време на време кратки записки в един малък тефтер и упорито дълбаеше наличната медицинска информация, с надеждата да открие поне милиметър, поне атом или частица идея за това какво би могло да се е случило в болния разум на Съветския учен и накъде към нищото точно се бе отправил той в своето безследно странстване из необятната им родина. Каква халюцинация и какво видение, какъв страх или неведома повеля го бе отправило в неизвестна посока, каква душевна потребност или нужда го е подтикнала към странстване, що за лудост го бе сполетяла – това тя не можа да разбере и отгатне.
Учебниците по психиатрия попадаха в лошата безкрайност на казуистиката, от която не можеха да се извлекът никакви сигурни изводи за някаква обща системност, повторяемост и закономерност в мисленето на заболелия, никаква «логика на безумието и лудостта» не беше изнамерена и нищо не успя да я насочи към верния за нея отговор: лудостта освен че беше неопределяема, оставаше и непредвидима. Тя приличаше на истинска «страна без граници», а властта и възможностите ú бяха толкова широки и безпределни, че в един или друг момент в нейните ръце би могъл да попадне всеки. А какво щеше да се случи оттук-нататък с мисълта на болния вече човек и какви идеи щяха да го осенят – това не беше по силите на така наречения «здрав» разум да посочи или предрече.
Лудостта сякаш най-ясно се очертаваше съотносително с така наречената всеобща «нормалност», което обикновено означаваше просто сходство и масовост на общоприетите за човека заблуди, които той държи като редки скъпоценности сред идеите си, за да не се чувства обеднял по отношение на «другия нормален» и също така заблуден. Свободата на мисленето и свободата на идеите, търсенето на нови и неочаквани посоки в употребата на човешкия разум, без особени затруднения се приписваха на лудостта, болестта и патологията, докато за «нормалните» оставаше най-вече нерадостната в познавателно отношение възможност за колективна мисъл и еднаква заблуда.
Изглеждаше че шизофренията поразява двойно човекът, който е сполетян от нея: от една страна той получава собственото си душевно страдание отвътре, а от друга – наказателното за различието му неприемане и стигматизация, които неизменно му осигуряват погледът и «здравата мисъл на нормалните» отвън.

 

Съкрушението

Внезапното и както изглеждаше – завинаги – изчезване на Съветския учен, напълно срина младата Дъщеря на председателя. Тя загуби интерес към външния свят и се затвори в себе си зад безброй душевни врати. Липсата на нейната голяма любов я отказа от житейското състезание, и тя потъна в дълбините на отчуждението си, до които малцина биха могли да се доберат. Много дни и месеци наред, можеха да я видят как стои мълчаливо на една пейка в центъра на града, облечена цялата в бяло и чакаща невъзможното завръщане на своя любим. На въпроса защо седи там и кого чака, тя обикновено не даваше отговор, но на всички постепенно стана ясно, че е претърпяла тежка душевна катастрофа, за която земно лекарство нямаше.

 

Нови времена

Годините се изсипваха из скъсаната броеница на времето и подскачаха по пода на миналото, а Съветския учен така и не се завърна в своя малък и посивял градец след съдбовната си среща със Слънчевия Демон. Междувременно като в галоп настъпиха нови времена и нечувани промени, при които великата му, несъкрушима и могъща социалистическа родина се разпадна и изчезна като потъващ кораб в дълбините на небитието от факти и спомени, назовано «история».
Единственото нещо, което си оставаше същото, беше страданието от една голяма и невъзможна любов в сърцето, душата и паметта на Дъщерята на председателя, която с отминаването на младостта бавно и неотклонно се спускаше по стъклените склонове на алкохолизма, и се пропиваше.
Пъстрата и облъхната със светлина, пролетни цветове и надежди любовна лирика на живота ú, мъчително и необратимо се превръщаше във все по-катастрофична и отчаяна проза, а прозата пък от своя страна избеляваше под жаркото слънце на новите ú дни – безцветни, скучни и oбезсмислени подобно на остарели и отдавна изгубили актуалност научни трудове.
Малко повече от десетилетие след изчезването на нейния любим Съветския учен, през една приличаща на тъмен и безкраен тунел мрачно-ледовита, зверска и дивашка капиталистическа зима, Дъщерята на председателя се обеси.
Снеговиелицата направи всичко възможно да я отклони от това последно в живота ú дело: а когато не успя, завъртя се разплакана няколко пъти около нея и тъжно се отправи да съобщи скръбната вест на своята приятелка Нощта, с която често беседваха за смисъла на живота.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *