на изток от образа ти
утрото пада от върха на игла
по пода лази пеперуда
мия кожата с която докосвах
една твърде ярка тъмнина
(в началото беше само твоя)
времето изсъхва
разпръсва те по въздуха
и ме оставя да се чудя
кое е първо –
споменът
или желанието

 

светлината се усмихва и преминава към мъртвото

вече нямаме кожа но спомените ни настръхват
и интуитивно бързаме в паметта
преди да зашием света обратно в устата на мида
бяхме разбрали най-важното:
страхът е гумено блато гъмжащо от живот
преливаме от сънуване в сънуване
без да знаем кой ни спи
любовта е най-мощната единица смърт
и всеки се ражда от черното на нечий вик
преди да превърнем златото в гориво
и да счупим всичките прозорци на луната
болката беше разпръсната
като кариеси по костите на домашните ни любимци

мъртвото възкръсва и се събужда за светлината

в сянката която хвърля
ще направим град
(храчка на брега на последното начало)
вечността
изглежда така:
всички заедно
чакаме
да бъдем излекувани за да умрем

 

*
всичко в което имитирахме движение бе гладко
отсъствието на издатини и врязвания беше в постоянно падане
ако падането нямаше посока
(обръсната коса и сенки под очите – беше любов от пръв поглед)
„отдолу“ и „отгоре“ не съществуваха
нямаше мъгла
защото всичко беше вътрешно и твърде младо за да се покрие
нищо не беше покрито и нищо не виждахме
(звярът отвори устата си и вонящият му дъх ни привлече)
бяхме като фойерверки
светехме като звезди по пода и не знаехме
дали има празник който ни оправдава
(бащите ни си приличаха по това че ги мразехме)
огънят бе син като дълбоко дъно а водата имаше небе
не бяхме влажни нито люспести
без собствена телесна температура зъбите ни скърцаха
и така произвеждахме въздух
(намерихме се в най-неподходящия момент)
от всичко най-малко притежавахме себе си и нещо което да изгубим
(залогът – планина която съборихме над себе си)
бяхме минали от широкото към нищото
където двата края на страха се сблъскаха
и се формира вакуум който ни засмука
(влязох в стаята ти и единственият изход беше надолу)
трябва да е имало цветове по които са отскачали зениците ни
трябва да е имало паркове в косите на нощта
(когато не беше надрусана цитираше ницше)
утопия за живот след който – смърт
милостта да спреш да бъдеш този себе си
на когото тялото те е обрекло
(сиамският близнак на страстта е страданието)
тогава се срещнахме и се познахме по това
че твоят глад приличаше на моя
(устните ти капещи малини аз ги хващах)
изконсумирахме се като два събрани минуса
аритметика на „може би въпреки всичко“
(белези от стрии разпръснати като кинжали по бедрата ти)
по мекия ръб на неоправеното легло
се приземи сълза и потопи света ми
(най-близкото до двойка ставахме когато плачехме една пред друга)
с всяка следваща вечност
те забравям все по-ярко

 

*
за два дни
костите на зимата
се потопиха в зелено
като кръв от цвят
по улиците

тази стая
е повече небе
и по-малко топлина
оттук погледнато
винаги си същата
но друга

 

*
затвори прозорците
днес светът е щастлив
и агресивен
(обичам те толкова че бих те убила)
мога само да избирам
да скоча
или да потъна

 

*
някъде в бъдещето
е поставена бомба
устата ти
се разтяга като мускул
отворена пъпка на кактус
пот и страх
полепваме като ръжда
върху пирон забит във въздуха
и все повече
натежаваме от обич

 

*
оттам където надеждата е отишла
не можем да върнем дори сянката й
плащ върху дух
наметало за вятъра
свободата се разпада на капки
разкриваме света постепенно
далеч преди думите
виковете са сини
този стих е пясък
по надгробната плоча на смъртта

 

*
да ни видя весели
е като да се роди дъга
в купе на влак –
возим се
будни и отпуснати
по линията
но не и към точката
имам четири ръце
две от твоите са в белези
пушим през прозореца
и махаме в движение
не бягаме предали сме се
знаем че пътят
е само навън
но изтичаме като през дупка

 

пръстите ми
са органи на знанието
пулсират
като фенери които
са светили
цял ден
прекарвам ги през косата ти
и кървя

 

*
родила си се
със споменът за ледена епоха
имаш градина от огледала
и вместо цветя отглеждаш ножове
електрически крушки кристали
празни кутии разкъсани пакети
качваш се над нищото и висиш за дъха си
виждаш идеи зад предметите
рисуваш вкуса на отсъствието
знаеш че няма две еднакви нежности
че слънцето е бог на избледняваща империя
и всички скорости се сменят в снега
имитирайки живот

 

усмивката ти е лилава –
като мембрана
танцуваш
гола
на фотьойл от миди
харесваш ми все повече
и чувството
че си измислица
заглъхва като шум

 

*
ти си в някоя от хилядите пози
в които плуваш
в стаята си
и летиш
и плачеш
защото няма телефон
който не деформира гласа ми
слънцето е претопен метал
наровете побеляха
единственият робот на света
се учи да забравя

 

*
докосвам се до утрото ти
като сляпа дума
и успявам да видя
как сипваш мляко в ушите си
халюцинираш дракони
изписваш името си
наобратно по ръката ми
буркана който си напълнила със слюнката си
свети в тъмното
като палатка в река
колко стотин рани има
до завръщането към невинност
колко сърца
трябва да сменя
за да спра да идвам
в тази стая
в която неуспешно
отлагаме присъдите си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *