***( между)

между
небето и земята
дъжд
и зло е

камъка да вдигнеш
и камък да оставиш
зло е
между
дъжд и
цвят

 

***/надежда/

О, утрините – със свежестта на птиците.
Това дете, което скачаше като на дама,
за да не настъпи сенките.
Цъфтежа на далечните бадеми,
рисунка на ръката …
И тези диви слънчогледи на тебе подарявам
( на дланите ми слиза вятърът).
Думи нищо не значещи като:
“ Стани, Лазаре!“

Господи! Подарявай надежди.

 

върба

приятелю
не вярвам в ръката
която държеше пироните
в очите от пясък
в големите думи
„Осанна !“
на лицето блести
капка роса – случайно
отронена от дългия
лист на върбата
отминава водата
но никога вярата
да Го позная
без твойта ръка
без мойта ръка
(за да не кажат
„разпни, разпни Го!“)

след деня на цветята

 

Четвъртък

Успокойте се.

Звярът е мъртъв.
Той никога не е живял
(освен в приказките
със щастлив край).
Сега е ред на трапезата.
Свършиха розите.
Остана бръшлянът
по статуите.
И едно вечно махало
напред,
назад.
Същото.
Страшно звънят на ръба
лъжиците,
ножовете,
чашите.
И се чува гласът,
който целува.
Но даже и римляните
няма да дойдат.
Няма да дойдат
дори и гробарите.

Целувката е достатъчна.
За кръст.

И Възкръсване.

 

Събота

аз няма да остана при мъжете,
които чакат, чакат но какво ли
и чуват гръмотевичния звън
на кухите си кости
и при жените няма да ме има
жените винаги са някъде навън
и търсят, търсят но какво ли
голо тяло да намерят
земята тук е ниска
прашна
камениста
земя почти от гвоздеи
и от проповеди
каква любов е тази
която трябва да се пипне
( мъжка , женска)
да се начупи на парченца
да се види
края

аз няма да остана при мъжете
и жените за да зная
когато
„се превърнат розата и огънят в едно”*

* – Т. С. Елиът

 

Нововъзкръсналите

Да, всичко тука се мени.
Отново се завърта колелото
изтръгващо с железни пръсти
от моето сърце димяща кръв.
Но Тебе няма да продам
за трийсет сребърника.
Не се променят мъртвите
и неродените,
не се променят – нововъзкръсналите!
Менящите се да ядат
прахта на дните, за да оцелеят.

След петъци Разпети,
зная,
Неделите възкръсват!

 

Воскресе

През пролетта неусетно настъпва
белият взрив.
И нощните камбани разлюляват
тишината.
Неугасим е този миг
на свещите в ръцете откровени.
Устните докосват се в словото
„Воскресе!“.
И светлината прави скока –
лесна и топла.
Светлината – дишането
на кожата на живота.
Светлината – до този миг
забавен ритъм
готов да спре…

Светлината – „Воскресе!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *