ИЗОСТАВЕНА КЪЩА

на телта виси още една балерина
поличката й се ветрее а ти
къде си мое мъничко дете
живя със мен във тази стая
беше тук а аз сега
живея в тази стая навярно имам две
пътувам ги една до друга
пробождам ги оттук до тук
и спомняш ли си трета стая имам
но не е сигурна изобщо
картини трябват мое мъничко дете картини
може би квадратни
може би зелени покриви и коридори
пречупени огради от бръшляни
и пяна от глухарчета
но всичко празно е кубично
и въздухът е син и кубест
ушите му се спъват в прага
нанасят кървави снежинки и изпражнения от котките
къде си мъничко дете
къде избяга смелостта ти
ще ненавижда ли ъглите
сега си спомням казах ти
на три и бягаме

 

ДЪЖД

започна се.
господ и неговите черно-бели снимки.
после саундчек.

 

*
Като синя светлина в сърцето ми
Случайно попаднала на петолинието
Звук до моя звук
Свързани от дъгата на промеждутъка
Когото не помня
Не помня ямките по коленете на венера
Ще бъдеш
песъчинка стържеща по млечния път на вселената
Силови линии издраскани по винила
Ще дойдат
вълните на времето и ще заличат всичко
Музиката ще отзвучава
Цветовете ще избледняват
И малките богове
ще трябва
да счукат още лапислазули
в хаванчетата си

 

ЦЕХ

Беше бяло небето
И много тъмносиви облаци имаше и розови
Вчера късно следобед

Като прехапани устни бяха облаците
Розовите
Но късно
Е по-добре от рано
Не може винаги да е късно

Прибирам се в голямата къща
Спя в голямата къща
Отлежавам в голямата къща
Голямата къща е като цех
После рано оставям единия цех и отивам в другия да работя

Единственото бягство са облаците
Затова ги зяпам толкова
Те пътуват над града
Аз си представям как съм се закачила
С бастунчето на чарли чаплин
И те се превръщат в чадър
Или се превръщат в парапланер
С който може да се лети
И всичко отгоре да ти изглежда като петна
Като мазни зелени
И кафеви петна по детска блуза
Гората – петно
Поляната – петно
Като гнойни петна от умора
Безсъница
Апатия
Дълг
Кандилкане
Между един покрив
И друг
Да, облаците не са парапланери

Те са висящ таван
С който господ
Прикрива грешките и недостатъците на къщата
Която ни е построил

 

ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Вече две седмици без твоята любов, любов моя
Без нашата съвършена градинка
Малките алеи по които ме водеше за ръка
Помниш ли всичките водопади
Да, държеше ме за ръка
По хълмовете отрупани с цветя
А всъщност бяха грозни тротоари
Напукан асфалт сред кънтящите блокове

Днес ще обуя жълтите си сандали и ще сгъвам всичко напречно
Слънцето и хромия му цвят
Пружината на телефона
Не, няма да поглеждам към телефона, любов моя
Ще се храня от корема на тревожната пролет
От нейния неизчерпаем източник
И от устата ми ще капе мед
И всички останали неща
С които се хранят насекомите

Ще се сепна от плесниците които предрекоха крясъка на птиците
Знам пясъка който полепва по ходилата
Помня историите за слънчогледи, които си измисляхме
Помня края от самото начало
В края на галактическото спокойствие
Ще гледам как преминава всяка минута без теб
И ще й казвам сбогом

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *