ПОСВЕТЕНО

серийна убийца е тя
целувката
без дъх въздъхвам
топя се в прегръдки
как тъй се влюбвам
с всеки ден повече
на двора
у вас на леглото
във вкъщи
на масата
стола
и пейката
а онази беседка?
и там съхранихме първите мигове
възраждане на младежката мисъл
огън и страст – пълно клише
но без него нямаше да има
и първи срещи
първи докосвания
целувки
запознанството с вашите
и когато играхме белот
а те ни биха с 10 години забрава
заедно сме по-добри
нося си розовите очила
виждам в тях идните дни
и всяка пролетна сутрин
прохладните лета

искам да остарея до теб

 

ЖЕЛАНИЯ

скочи от мост за мен
ще ти дам крила
мини през огъня за мен
ще ти дам огнеупорни дрехи
общо взето всичко ще ти дам
за да си с мен

 

ОБЕЩАНИЕ

някой ден
ще видим един и същ океан
но в двата му края
при мен ще се потопи слънцето
а при теб ще изскочи от дълбините

тогава ще хвърлям бутилка
за всеки ден по едно писмо
ще пиша
и безбройните причини да те обичам

толкова години няма да стигнат
докато стигна граничността
на моята мисъл към теб
а тя се дърпа от мен
в безкрайността все с една крачка
ме изпреварва

така и аз вървя до теб
с всяка стъпка
все по-нова ставам

 

ПРОШКА

извинявай че ти хвърлих ризите
през прозореца
и че отказах да ти пера чорапите
но ми писна да бъда жена за всичко
когато знаеш че ставам само за едно –
за обичане

 

ТАНЦ

тъй хубаво гали земята
момичето със златните гривни
дори не забелязвам маската
нейните коси се носят във въздуха
а в тях плуват кораби
и моряци се давят в уханието
на сутринта която те предвещават
изгрева с който се пуква първичното
голи рамене на които да разлееш мъката
колене които блестят подобаващо
белези от отдавнашна среща с земята
кръв и сълзи
краят
в две хубави очи
душата ми зове

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

One Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *