*
Изгревът пада
в краката ми. Тлеещи
дни. Без надежда.

 

*
Задавих се
с трохите, изпаднали
от торбата на душата ми.

 

*
Вино
се стича
по спуканото
лице на икона.
Грешка.
Може би
е кръвта на бога.

 

*
Вселената-дойка
изпръска
балона на раздуващото се
пространство
с млякото на материята.
Галактиките бясно
се въртят,
разпръскват
молекулите на живота-
настръхнали кактуси.
Впиват се
във всяка скала,
във всяка снежна топка,
заразяват я
с усещане
за съзнание
и личност.
Себичност –
протягаме
ръце през
червееви дупки –
и търсим
нишката,
с която
ще се покатерим
в рая.

 

*
В мъгла намирам
думи-скелети. Плътта
къде остана???

 

*
Тялото ми –
като калъф на цигулка
ме стяга,
убива музиката
на скритите ми
струни,
превръща я
в тракане
на часовник,
от който
миговете
бягат.

 

*
Стиховете падат като дъжд.
Душите, жадни ги ловят,
на локви стават.
Душите ли?
Душите – като кръстопът.
Без пътища
и без пощада.

 

Таралежови бодли
Всяко докосване боли.
Всяка дума е камък,
всяка мисъл е стон.
Впримчен живот.
Озъбени същности.
Разсъблечени души.
Примките на годините
белят слой след слой
от личностите ни.
Ставаме все по-голи –
като новородени.
Все по-зли…
Днес падат задръжките
на възпитанието,
на образованието,
на морала –
които са ни втълпили,
които сами сме изградили…
Рухва сградата
на човечността
и остава –
зееща уста…
И душа – таралеж.
Зъбите хапят –
от глад
и от скреж.
Бодлите бодат –
последен страж
на барикадата
пред времето.
Зад нея вече нищо няма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *