Зародиш

Замитам под килима
името на синът ни
твоето име
Потъва сред прашинки
от гнила любов
и лепкава страст
Оставям го
да се задушава
от лъжи
и миризма на изгорели думи
да чака
някой да купи
тая къща
душата ми
и да изтупа килима
под дървото люляк
а след летен дъжд
да се роди трън.

 

Среща

Ти казваш нещо
аз казвам нещо
след часове – разговор
ти пиеш
аз пия
след минути – бутилка
няколко хиляди премигвания
и спомени по-късно
любов
чакала дълго
да се освободят две места.

 

*
Ръцете ти
са остри камъни
тялото ми градина
в старата къща
зад нас
бездомникът който приютихме
като деца
за игра
кум и поп на сватбата
свири полудял
марш на разведените
и си мисли че играем
на цветя без корени.

 

Ще ме обичаш ли
както слънцето обича
слънчогледите
забравени край Враца

В жегата ги съблича
с дъжда ги къпе
от ръцете на селяни
докосвали жените си

само по време на Луна.

 

Забраненият плод

Дървото с череши
беше старо
като сърцето ми
плодът падаше бързо
от малки разтърсвания
и тогава си помислих
че може би
може би
от високо
най-лесно падаш
може би
в красивите
овощни градини
лесно получаваш удар.

 

*
Очите ти
са като муза
на писателка алкохоличка
идват и си отиват
в зимните нощи
остават мътни спомени
от пареща суша
в гърлото

и лед.

 

*
Ще разказват за нас
страшни истории
на непослушни деца
в следобедната жега
на август
дебелите негърки
с червени рокли
и ще им пеят песни
легенди
за дъжда ми
над самотен остров
и жадното бясно куче
в празната ти къща.
Децата ще заспят
с изкривени вратове
неспособни да сънуват
ще се събудят

малко измъчени
малко наши

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *