ГРАВЮРА ОТ XII ВЕК

Палачът и затворникът се качваха
по стълбите към черния дръвник.
В навалицата плачеха и храчеха,
и кашляше един войник.

Като невеста с младоженец
палачът и затворникът се качваха.
Мълчаха градските началници,
а лудото момче се плезеше.

Върху дръвника беше паднал пресен сняг,
един свещеник с тяло на момиче
посочи с кръст като с черпак
към Бога, който ни обича.

И от уста в уста като целувка
предадоха:
Сечи!
Сечи!
Сечи!
И седем хиляди очи
видяха как душата си събу обувките…

 

РЕВНОСТ

Някога ще заколя
твоите сто любовника
и ще ги скрия в подмолите
на морето отровно.

Ще седна гърбом към пътя,
за да чакам смъртта и дявола
и ще преглъщам навътре
виното като удавник.

Ще сипе небесното сито
звезди и пепел отгоре ми,
ще побеляват косите ми,
докато сам си говоря.

Като извънземни гости,
ще дойдат при мен пеперудите
и ще ме вземе дядо Господ
в своята райска лудница…

 

*

Върти се дъждът като мелница
и мокър от дългото тичане,
тихо върви зад мене
моят невидим тигър.

Стъпва на лапи меки,
тъжен, лаком и ласкав.
Точно от седем месеца
той се посели при мене.

От светлина е направен
и вечер луната го тегли,
той палаво с нея играе,
но пада, понеже е тежък.

Моят светлинен тигър
може би ближе от локвите,
но скоро той ще ме стигне,
ще скочи жестоко и ловко.

И ето: повява вятър
и виждам, че вече е късно,
и знам, че ще бъда разкъсан
от зъбите на светлината…

 

*

Утре рано аз имам дуел,
ще изпискат две сребърни шпаги.
Неизгодно е
да съм смел,
изгодно е
да избягам…

Аз ще бъда убит войник,
вече хапвам последната хапка,
а животът е
жалък вик,
панталони и шапка.

Ето, бавно отиват на бал
всички мои предишни любовници,
с тях на много игри съм играл,
но сега
съм влюбен в часовника.

Как се случи така и как
станах трън и герой в обществото,
стар убиец е
моят враг
и навярно обича живота.

Който знае смъртта, е мъж,
но и който живота жали.
Как отдавна е нямало дъжд…
Тая нощ ще вали ли?
Едва ли…

 

РАМКА

Защото писаното слово
е най-любимата измама,
затуй като къртица ровя
в това, което днес го няма.

А бяхме: масата и печката,
леглото, тя и трите стола.
Там беше непрогледна вечност
и смърт като брада набола.

Аз оживях, край мен е ясно,
дъждът водите си пак ръси.
Какво са печките и масите
или пък копчетата скъсани?

Отново писаното слово
е най-любимата измама
и аз като къртица ровя
в това, което днес го няма…

 

MENTO MORI

Смъртта не е плашило, а любовница.
Последната любовница,
любимата любовница
на границата на света далечен…
Тя помни точния ни час за среща,
а аз съм го забравил.
Тя ме чака.
А аз по пътя ябълки берях.
Дали бе срещата ни в кръчма,
в църква,
в болница,
или на летния пазар?
Забравих мястото на срещата.
Когато се родих,
веднага се заплеснах
по състезания за шарени дрънкулки.
Сега си спомних моята любовница,
любимата любовница – смъртта.
Тя чака някъде
с часовниче,
което час по час поглежда.
А аз не помня в колко беше срещата.
И мястото не помня.
И лицето й.

 

ПРИТЧА ЗА ЗАМЪКА

Имаше село.
Имаше замък.
Замъкът бранеше селото от врагове.
Врагове нямаше,
но замъкът бранеше селото
и го изяждаше…
Хлябът, дивечът и рибата –
за масата на бранителите.
Девойките –
за леглата на бранителите.
Непослушните момци –
в зимниците на замъка…
…Когато разгневените селяни,
с коси и вили нападнаха замъка,
и го сринаха
камък
по камък,
водачът на гневните победители рече:
-Тия камъни ще потрябват –
за новия замък…

 

КОРЕН ОТ ТРЕТА СТЕПЕН
на Веселин Стоянов

Миналото има женски глас,
женски поглед и походка.
Умножавам минало по аз –
получавам само черни котки.

Котките, разбира се, са бяс –
биоелектрически намотки.
Умножавам минало по водка –
получавам само смърт и аз.

Смърт и аз – това не е находка,
смърт и аз това сме спирт и аз.
Спиртът е люлеене без лодка
или пък довиждане без глас.

Като ученик, загубил своя клас,
умножавам аз
по аз
по аз…

 

ИЗПАДАНЕ В СЪЗНАНИЕ

Гледам, без да виждам,
слушам, без да чувам.
Влюбен без любима,
чезна от невежество в сърцето.
Чакам някаква камбана да удари,
за да падна във съзнание.
Жените идват като танкове в атака
и аз, подобно огнено дърво,
без пламъци горя
в средата на небето…
А оттам нататък
дълъг път ме чака сякаш.
Дълъг път,
за който съм готов
с огромното спокойствие
пред полет без завръщане.
Но винаги е късно да се бърза…

 

ЛАЙБНИЦ

Гори духът на светлината
в една узряваща вселена,
а ние нямаме понятие
за нейната вълшебна бременност.
А ние нямаме понятие
за нейния тържествен изход,
за нейния тържествен извод.

О, светлина на необята,
ти – майка и баща на себе си,
ти – рожба и сестра, и брат,
ти сам сама си си семейство.
Ти, светлина на необята,
си силно, весело горене
в една узряваща вселена.

Къде е бисерната мида,
в чиято слънчева утроба
си разцъфтяла като лилия,
като платно на весел кораб?
О, светлина на необята,
о, силно, весело горене,
ти чисто семе за вселени,
вселени, раждащи вселени…

 

ТАНЦЪТ НА ДЖЕЛЯЛЕДИН РУМИ В ГРАД КОНЯ
ИЛИ БУНТЪТ НА ПОЕТИТЕ

Решимост, силна като смърт,
го води към любов висока.
Той вижда в тъмното посока
и вижда светлина отвъд.

Не всяка реч е остър меч.
Не всеки поглед става възглед.
Сърцето на Руми е въглен
и там се ражда всяка реч.

Човешкият живот е танц,
сърдечният ни пулс е такта.
И мълнии в небето святкат,
и мълниите са живот.

А медникарите коват…
Руми нов ритъм чува в Коня.
Танцува той под небосклона,
танцува на живот и смърт.

Върти се в кръг като дете,
върти се в кръг като планета.
Това е бунтът на поета,
като вихрушка да мете.

Така се раждат ветрове,
така се раждат и тайфуни.
Руми танцува и зове
Аллах с очи да го целуне…

 

ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ

Господи на заветите,
Ти си отговор без въпрос.
Мой господар е сърцето ми,
на което господар е Христос.

Всички робства и трудности
идват за наш урок.
Нека да бъдем будни,
както е буден Бог.

На светла свещена местност
ще вдигнем Божия град.
Не от камък – от песни,
събрани от целия свят.

Господи, аз съм в нозете Ти,
аз съм твой сенокос.
Умът ми е слуга на сърцето ми,
на сърцето ми господар е Христос.

Подземният огън се сърди,
вулканите бълват дим.
Въздъхвам предсмъртно. Надзъртам
в небесния Иерусалим.

Пълното в мене безмълвие
ражда благи слова.
Целият съм изпълнен
с горната синева.

Мой господар е сърцето ми,
на сърцето ми господар е Христос.
Господи, скачам в небето ти
като в отговор без въпрос.

 

ПРОРОК САМУИЛ

Аз, пророк Самуил, бях наказан със вътрешно зрение,
виждах гледка и в нея човек без лице.
И разбрах безсловесно, че той ще е наше спасение,
наша реч и народно сърце.

Аз обходих пустините, край реките оглеждах селата
и посоката следвах по болката в мойто сърце.
Като хляб ме изпече димящият огън на лятото…
Аз съкровище търсех –
аз търсех човек без лице.

Изпомъчен си казах, че всичко това е без разум
и че няма народът ми да получи сърце…
С най-последно усилие на хълм със трънаци пролазих,
за да видя младеж, който пее на свойте овце.

На псалтира по струните той си играеше с пръсти
и тогава познах не лицето, а двете ръце.
После хляб във вързопи домъкнаха хлапета невръстни
и крещяха: „Къде си, Давид?”.
И намерих за народа сърце…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *