*
Под тази напукана кожа
(питомна, лична пустиня)
трябва да има река или извор,
някакъв вид обещание
за по-добри времена.

 

*
Тревогата е шрапнел
под лявата ми ключица,
остана там
от една предишна война.

 

XII

Луната – тънък нокът,
под него черен мрак.

 

*
Разплита се,
разнищва се
душата ми,
тънки безполезни
кончета,
не знам
какво да правя
с тях,
баба ми така
и не ме научи
да плета.

 

Ноктюрно II

Всяка тъмна улица,
на всеки един
град
е моето царство,
аз съм кралят
на неудачниците,
спя в сенките
на нощни катедрали,
лая с уличните кучета
на няколко езика,
трапезата деля с
проскубаните гълъби
и местните побъркани.
Тъжно е моето кралство,
бездомни са моите
черни, обречени рицари,
а придворните дами
чакат по булевардите,
своите следващи принцове
в бели поршета.

 

Пабло

Заведи ме в Андалусия,
мрачен матадоре,
нека вкуся
твоите джамии,
твоите крепости,
твоите червени жени,
твоето черно фламенко,
нека бъда
кървавия бик
в последната корида.
Прободи ме Пабло,
изгори ме,
разпръсни прахта ми
по улиците на Гранада,
нека бъда
песъчинка в окото
на най-горещото ти
пасо добле.

 

Стара травма

Болиш
понякога,
когато времето
в мене е лошо,
когато застудява
и започва да вали,
болиш
и ми напомняш
за едно
дълго пропадане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *