*
Цвета на очите
счупва хоризонта
и го понася
в спиралата на липсата й.

 

*
Понякога,
криеш сълзите си в летния дъжд.
Понякога,
си отново на пет
и с пръсти ядеш
от буркана мед.
Понякога,
сънуваш бъдещето
и се събуждаш
с носталгия по настоящето.
Понякога,
си само човек,
на пръв поглед,
a отвъд
много повече.

 

*
Аромата на косите,
измити в самодивски извор,
разпилява попътен вятър
в пристанищата за завръщане.

 

*
Смеха й
оставя белези
по гърба
по ръцете
по бедрата,
залутан в дълбините
на всичките им закуски,
само с арабско кафе и смокини.

 

*
Съмнението в нейното съществуване
уплътнява образа на самотата им,
когато са заедно
по изгрев,
в празното лястовичо гнездо
на терасата,
по обяд,
в отражението
на втората водка,
вечер когато я целува,
заспива в нейните прегръдки,
тя в ритъма на сърцето му
и се сънуват.

 

*
Сънувам безброй любови
от пепел и сол,
десетки, хиляди любовници
от глина и кал.

Сънувам без край океани
и само една продъдена лодка.
Сънувам една винаги пребродена пустиня
напусната от своите камили.

Сънувам без брой любови
без край и без начало,
и един единствен любовник
още не обичан.

 

*
Когато някога,
преди да умра,
върни ме в Анкара,
да подишам въздуха
от детството на баща ми.
После се разходи с мен
по плажовете на Тасос,
само осемдесет години
ще ни делят от там където,
за пръв път е проходила майка ми.
След това ще се завърнем в Пловдив,
но ти ще отлетиш
отвъд Дунава
да се сбогуваш с онази прабаба,
ще отлетиш
да се сбогуваш с твоите си.
А аз ще избродя отново
този мек град от сианит,
ще избродя отново живота си,
за да те обикна по-силно
отколкото е възможно.
Когато се върнеш
няма да има нужда от думи.
Ще се прегърнем,
ще потънем в реката,
ще се сбогуваме с внуци и птици
цяла вечност,
докато душите не станат хумус,
оплождаш земята.

Когато някога,
преди да умра,
но не още…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *