Ще се върна през есента, за да видя детето ни. Ще го обикна, но никога няма да съм негова майка. Аз нямам вяра в постоянното, нито плът на истинска жена. Живея там, в покрайнините на предъвканите спомени. Забивам свещите директно в пръстта. Не влизам в храмове, защото ненавиждам покриви. В тях се събира дъжд между молитвите като помия. Безпомощна, но зла, аз не съм жертва. Обзема ме такъв бяс, че не се кая, не искам нищо, освен да изкопча стръкче минало. Прерия на нежността, в която да преспя. Да изчистя гласовете ти от облите си кръвоносни съдове, да спра заучените мисли. И да си тръгна като мака. Червена и простреляна от глухото признаване на истината. Ще те благословя, когато лягам пред устните на хищника. Аз бих възневидяла следващите си сезони. Бих ги попарила с кана мляко. Гладът и мътните очи са формата, в която ме отвежда любовта ти. Кафявия фрак, който избрах, за да приличам на калта. На слепеца, който скланя глава на рамото на своя асистент. Аз също държа главата си леко наклонена, за да не изпусна нищо от своята бездна. Онази воня от разлагане на болка, върху която ти построи домакинство. Кухненската мивка, в която шарят нежните пръсти на жена ти, сякаш вадят очите ми. Те вадят единственото водорасло, с което ти помахах да не заспиваш дълбоко, да предпочетеш живота. Държах светофар в заскрежените си пръсти и, неизвестна за теб, ти ме послуша. Прекосих като мравка всеки твой орган, говорех ти неща, които не помниш, но безшумно си превеждаш през годините. Сетне изпуснах хавлия на прага ти и никога не се върнах. Не се върнах, за да ти дам шанс, различен от моята участ, и да погледам мекия цирк, в който живееш. Понякога на улицата поразяващо усещаш кожата ми. Сърцето ти думка и ми приличаш на хамстерите зад витрините. Горкият стар човек! Когато в мен придойде болката, аз те чакам зад ъглите, готова за нелепи откровения. Всички вани и легени по етажите на сградите се пълнят. С кръвта, която приижда в мен, нова и дълбока, сякаш ще живея вечно, сякаш някой непрекъснато стои зад мен, за да я сменя. Да я сменя, за да страдам. Голям като вселена, гласът ти проехтява в парата пред мен. Пръсват се стъкла и хамстерите се разбягват. Очите ми започват да текат и аз се причестявам към вечното си чувство. Зная, че няма да се върна. Не помня смисъла на думите, които последно си ми казал. Те се отделят като големи памукови дървета, от които няма да откъсна нито ден повече. Преминавам мълчалива, безизходна. С устните и порите на кожата, зейнали от самота. Прегракналата болка зрее като слънчоглед. Ако само се отпусна, ще ме прониже с безликата си пита, за да изрека всичко и да го чуеш в цялата му безпощадност. Да обезумееш. Така, както ти се полага. Така, както се полагаше на мен, но аз издържах само толкова.Този свят, който се завъртя така неудържимо, вече не е мой. Научих, колко слабо сърце съм имала, как безмилостно съм го пропуквала. Сега шурти едва и се отдалечава с някаква чужденка. Дънерите, лалетата и птиците са от бял порцелан. Косите ми на възглавницата са сплъстени, порцеланови . Ти вдигаш чаша чай, а очите ти са меки и загрижени. В любящото докосване едва не ме убиват. Молиш се да оживея. И нямаш нищо друго. Това ли е животът – едно безмилостно, необяснимо разминаване? В камбаните, в песнопенията, в шума на лактите ти, долавям малки асансьори. Все още се решавам.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *