Колебание

Не потропах
на вратата на вятъра,
въпреки че той
ме повика в съня.
Самотният весел вятър –
покрай него
е толкова студено!

 

Препънах се
в подводните камъни
на душата си.
Опитах се
да ги отместя,
но те бяха хлъзгави
и коварни.
Погледнах напред,
а там някакъв фенер
затъмняваше пространството
край мен.
Заслушах се във вика
на безвремието,
в тишината
на доверието,
изплувала
от твоите очи
и в риданието
на бъдещето,
покълнало
от детската усмивка.
И камъните се пръснаха.

 

Благодарност

Крилете на дървото
се вкамениха.
Корените на птицата
изсъхнаха.
Времето обърна
хастара си
и така подновено
тръгна към бъдещето.
Нашето време.
Чуждото не постъпва така.
То подарява
старите си дрехи
на нас.
Вместо да съскаме,
ние сме благодарни.
Защото крилете
и корените ни
са фалшиви.

 

Роботите не сънуват

Дългото зимно коварство
изпочупи надеждите.
Започва митарство.
Митарство на сънищата.
Дълги сънища…
По-реални от реалността.
Затворени са всички пътища.
Навсякъде са труднопроходими.
„Пътувайте само с вериги!“
Но движението не се оковава.
Препускат вбесени толкова зими.
Спомен от нищото само остава.
Дълго, мъчително нищо –
половин живот,
смислено и интересно,
като съня на повреден робот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *