РАЗХВЪРЛЯНИ КАМЪНИ

„Урокът на нещата“

Маска на Тлалок,
изваяна от прозрачен кристал

Вкаменени води.
Старият Тлалок спи вътре
и сънува бури.

 

Същото

Докосне ли го лъч,
кварцът става водопад.
По водите се носи детето, бог.

 

Божество, изникващо
от глинена орхидея

Сред листенца от глина
се ражда с усмивка
човешкото цвете.

 

Ацтекска богиня

Четирите посоки на света
се завръщат в твоя пъп.
В утробата ти удря денят, въоръжен.

 

Сочипили

По дървото на деня
висят нефритени плодове –
огън и кръв през нощта.

 

Кръст с нарисувани слънце и луна

В прегръдките на този кръст
са свили гнездо две птички:
Адам – слънце и Ева – луна.

 

Дете с пумпал

Всеки път щом го завърти
попада, точно,
в центъра на света.

 

Предмети

Живеят край нас,
не ги забелязваме, нито те нас.
Понякога ни говорят.

 

„В Ушмал“

Камък на дните

Слънцето е време;
времето – каменно слънце;
камъкът – кръв.

 

Пладне

Светлината не премигва,
времето, без минути, е празно,
спряла е птица във въздуха.

 

По-късно

Спуска се светлината,
пробуждат се колоните
и, без да помръдват, танцуват.

 

Ярко слънце

Времето е прозрачно:
виждаме, невидима ли е птицата,
цвета на песента й.

 

Релефи

Дъждът – танцуващ крак, дълга коса,
глезен, захапан от светкавица,
се спуска сред биене на барабани:
отваря очи царевицата и расте.

 

Змия, барелеф върху стена

Слънчевата стена диша, вибрира, трепти,
къс живо небе, татуирано:
човекът пие слънце, вода е, земя е.
И върху толкова много живот змията
носи нечия глава в пастта си:
боговете пият кръв, ядат хора.

 

Цвете

Вик, клюн, зъб, вой,
кръвожадното нищо и неговата врява,
пред това простичко цвете се стопяват.

 

Дама

Всяка нощ слиза в кладенеца
и на сутринта пак се появява
с друго влечуго на ръце.

 

Биография

Не каквото би могло да бъде
каквото е било – това е,
а каквото е било е мъртво

 

Камбани в нощта

Вълни от сенки
мокрят мисълта ми
– и не я гасят.

 

Пред вратата

Хора, думи, хора…
Поколебах се за миг:
луната горе, сама.

 

Видение

Видях се щом затворих очи:
простор, простор
където съм и ме няма.

 

Неграмотен

Вдигнах лице към небето
необятна плоча с изтъркани букви:
нищо не ми разкриха звездите.

 

Превод от испански – Мария Георгиева-Монтеро
Paz, Octavio, “Piedras sueltas” [1955], вLibertad bajo palabra, Madrid: Cátedra, 2002

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *