Икебана

Смелост –
и ще се подчиня
на цъфналата сакура.

Един актьор
все още се опитва
да съблече
измачканата сянка,
втъкана
в кимоното ми.

Разбира се,
пълзящата врата
е само знак
за гостите.

Във полунощ
Ще си потърси всеки сам
Поанта.

 

*
Нищо не казвай …
Все ми се случва
да нагазя
в Млечния път –
чува се само
писъкът на звезди,
които завинаги падат…
Долу
някой си пожелава
нещо…

 

*
Времето прекалява
с многоизмерните си
предложения.
В подмолите
на изкушението
тъгуват рачета.
Луната – жълта запетайка –
ти обещава продължение,
ако обикнеш словореда ѝ…
Защото всяка точка
е скептик.

 

*
Един палячо
в центъра на суетата
и хиляди мехурчета
по покривите
на въпросите…
Това,
което ме боли,
не иска да си иде.
А глупавият вятър
лъска обувките ми –
цяла сутрин.

 

*
Как ми откраднаха
сянката!
Лъжата им
сега ще се спъне
като уморен дакел.
Ще клепнат ушите,
даже няма да чуе,
как носът ѝ расте.
Ще завърже чувала си
и ще тръгне
към воденицата.
Но …
Беззъбата истина
там
вече меси
погача.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *