Жега.
София диша.
Надишах се вече на изкуство и арт дюкяни.
Вървя с отнесен поглед по сенките.
– За хляб монета дайте ми, госпожо милостива!
Гласът ме сепва.
Мъж се е втренчил в мен
и продължава като песен:
– Там хляб ще купя. Тук ти ме почакай.
Посягам към портфейла.
Между сметки и бележки се търкалят
два лева.
Поколебавам се.
– Да видиш, че не лъжа, госпожо милостива.
За хляб монета дай.
Давам.

 

Всекидневие

Слънцето погалва глухарчетата
миг преди да литнат.
Спирката си играе на вселена.
Две кошчета за боклук стоят пред навеса –
привиждат ми се кучета на стража.

Прозорци, колелета, шум, пушек –
денят се задъхва.
Две гневни на циментовите си ръкави реки
се надсмиват над скоростта на града.

Нощем приспиваме вулканите на сърцето.
Сънуваме таралежени сънища.
Армията на бездомните граждани будува.

 

Шапка за из път

Давам ти, рожбо,
шапка за из път –
на протеста да си скриеш плитката,
да не те оскубят недостойните.

Давам ти, дъще,
шапка за из път –
да опазиш ушите от студа,
за да чуваш плачещите.

Давам ти, чедо,
шапка за из път –
да не ти опече слънцето мозъка.
Лудите да сте живи!

 

Споменът на стената

„Сянката на червеното е кафява” –
графит
върху стената на Националната академия
по изкуства.
Днес го няма.
Пребоядисвана е стената оттогава,
живели са върху нея и други графити,
но усещането остава:
сянката на червеното е кафява.
Припомням го на децата си
всяка година в деня на Европа.

 

Бъдещето спи

бъдещето спи
по гръб
като умряла риба
сънува на английски
и нехае за бъдещето си
разказали са му историята
скучно и приспивно

бъдещето спи
заровило главата си в пухена възглавница
отвито
на сън рапира постмодернистично
и гуру му е източен мъдрец
излъгали са го по новините
политиците

бъдещето спи
с ръце обвило коленете си като в утроба
слуша ритъма на своето сърце
така се учи
да отделя зърното от плявата
ще се събуди
щом го разбере

 

Сутрешни хора.
С палта.
Без лица.
Бързащи хора.
С премръзнали длани.
Търсещи.
Тичащи.
На тебе приличат.

 

тя спря до мен
не попита
искам ли да слушам
цели три спирки
бистри политиката
разказва ми живота си
и този
на близки и далечни
непознати за мен
и толкова еднакви
дори не я упътих
за посоката
но тя говори
спретна бърз анализ
на здравната реформа
сподели
за изборите и надеждите
в живота си

навярно
мислеше, че няма да се срещнем
отново
за някакви три спирки
ми подари
цяла сага или поема
на самотата

 

Стихотворенията са от новата книгата на Илияна Делева „Сто лични“, изд. Скалино, 2017

 

Бележка от автора

Тази книга има дълга история. Толкова дълга, колкото може да е онази част от живота, която вече е минало. Но ако миналото е било визионерско бъдеще и някак странно се превръща в категорично настояще, то значи книгата се появява в точния си момент. Тя е антологична, доколкото съдържа стихове, писани твърде назад в годините, но специално не просто редактирани, а пренаписани за нея, както и съвсем нови неща. Това се оправдава от заглавието й „Сто лични”, защото всичко е лично. Но в същината си тя е подчинена на една градска концепция и стиховете в нея трябва да се четат като „Столични”, защото са родени от и посветени на този град, който е повече от мой роден град. Град, обречен да е среднина и столица на народа ни, отразяващ стотиците ни човешки лица.

 

***

Ще разкрия и една последна тайна от играта ми с думите. Прочетете имената на разделите и ще откриете смисъла, който преминава в цялата книга – човекът е част от града, а града създава човека. Човекът – поет или просяк – наяве и насън живеейки, вървейки по пътищата си създава една книга, един текст, един разказ, роман или стихосбирка на своя безценен живот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *