Домът за сираци

Не минавай оттам,
там говорят
езика на джунглата,
ми посочи Дома за сираци
смутен минувач.
Не потърсих
обходни пътеки
от любопитство
към дивото
и попаднах на схватка
за рядко срещана
територия:
очите гледаха гладно,
ръцете целеха
плодове, зеленчуци и хляб.
Душите ни
си поговориха за минута…
Споделеното
ме преследва до днес.

 

Все някога
часовете, които ни свързват,
ще попитат
къде сме били,
когато е спирало времето.
Нищо не оправдава
любовните ни отсъствия.
Събудих се прашинка
в окото на слънцето.
Не е грях,
не е наказуемо,
казах си,
това е просто причина да завали.
Невъзмутимо оставих
небето да се прочиства
и продължих да се радвам
на случая.

 

*
Не става за опитомяване,
твърдеше
едната половина,
другата –
споделяше същото мнение.
Когато ги напусна
им остави,
с известно неудобство,
плюшено зайче
за домашен любимец.
Оттогава обаче
сънят й наметна
мрачно предчувствие,
и по цяла нощ,
всяка вечер,
взрян в прозорците,
заслушан в шума
на вратите,
обикаляше къщата.
При толкова много хищници…
Вината й се оттегли
с първия писък,
а с нея и другото нещо .
То не умее да се разказва.

 

Какво ми каза дядо ми, покойният

Силуетите на дърветата вещаят смърт,
а корените им раждат пролет.
Двамата под тях до кръв се нараняват,
ала с достойнството на чакащия близост.
Невидимият трети ги следи
и сякаш им съчувства,
но ти си спомняш
как ги прати в ада
и после как забрави
да ги върне.
Привидността подвежда, каза дядо
при свиждането ни в съня ми.
След туй побърза да си тръгне.
Досещам се защо.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *