Термити

От високото жилищният блок
прилича на бучка сирене,
нападнато от термити.
Черните точици щъкат
навсякъде –напред-назад,
потъват в лоното
на бялото, после се
появяват пак, влизат-излизат…
Тези двете са като нас
с тебе – тръгват и се връщат,
враждебно размахват
крачка, после притихват,
допират муцунки –
там, на третия етаж вдясно.
И си мислят:
“Всичко е о`кей!“
Но само от високото
се вижда как бучката
намалява, намалява.
В един миг разбираш –
няма къде да се върнеш.

 

Кучето

Кучето се казва Омир.
Порода питбул.
Донесоха го от Америка.
( Тези американци!
Само те могат
да кръстят куче
с такова име. )
Изпълнява команди
единствено на английски:
“Сед! Даун!“
“Гуд бой, Омир! Гуд бой!“
Иначе му говорят
и на български.

Кучето Омир
редовно препикава
розите на стопанката.
Вместо да се почувстват
наторени, те залиняха.
“Нот хиър! –
заповядва мъжът
с нужната нотка
твърдост в гласа
( според инструкциите ).
“Не, в розите!“
“Не, в розите!“ –
вика и прислужницата.
Нищо не помага.
Опитват и на гръцки:
“Ми! Охи!“
Ефектът е същия.
Розите умряха.

 

Наблюдение

Орловите пера на гълъба.
Те са невидими.
Видимо е настървението,
с което кълве
подхвърлените трохи

 

Диво и питомно

Всяка пролет засажда цветя –
да радват слънцето и очите.
Всяко лято тревата, незасята,
залива всичко наоколо.
Потъват в нея и цветята,
и прагът на къщата.
Накрая скри и покрива
на сетния му дом.

 

Чашата

Отпих от чашата,
но жаждата ми не премина.

Водата заприижда и
корабите се залюшкаха,
страховете в трюмовете
се раздвижиха,
като олово тегнеха
към дъното.
А хоризонтът – сив гранит –
не предвещаваше спасение.
Тогава го видях –
стоеше, вперил поглед
в тъмните талази.
На възрастта на моя син
( и сякаш беше той ).
Красавец? – не. Но обаятелен.
Не тръгна по вълните,
не ни нахрани
с хляб и риба, ала
присъствието му изпълни
цялото пространство.
И силата прииждаше
на тласъци. Забравили за
дребните си щения,
корабите ѝ се подчиниха.
Една от мачтите
разкъса облака и освети
пътека към дома.
Когато стигнахме,
денят преваляше, но
още дълго пяхме,
прегърнали нечаканото
избавление. А той –
изчезна, внезапно и безследно.
Не забелязахме кога и как. А после…

Чашата е пак на масата.
И чака.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *