живея в триединство с две саксии –
безименни,
зелени,
нецъфтящи.
Листата им растат на воля,
едната вече заприлича на горичка.
Не си говорим често.
Водата пием от една и съща чаша.

 

Чистачката, която обича да се прави на библиотекарка,
мете, измива пода,
рафтовете бърше старателно и сръчно,
потта избива по лицето,
лъщи над устните,
покрай носа,
в очите влиза.
Нетърпеливи са натрупаните книги на бюрото.
Ръцете си почиства, подсушава,
сяда,
в картоните надлежно ги отписва,
усмихва се
и почва нещо свое да реди.
От стаичката в дъното наднича шефката
и както винаги невиждащо поглежда –
сега ги разнесѝ, където трябва.
Чистачката, която обича да се прави на библиотекарка,
разтуря арката,
от книги изградена.

Досущ Парижката,
онази,
Триумфалната.

 

Моливче късичко
с графитче изписано
и гумичка стара и твърда
в кутията с брошки намерих.
Моливче.
Дръвченце оглозгано –
без клони,
без листи,
без корен.

 

Пред огледалото години
мерех шапки,
лицето си измъчвах,
разпъвах и разравях сетивата си,
посявах благослови и анатеми.
А винаги
съм подозирала –
зад огледалото е онзи,
който ни оглежда
и отглежда.

 

Къщата, от която сутрин купувах мляко

Къщата с кравата Неда,
с топлите тъмни очи,
гальовния топъл език
и щедрото виме.
Къщата всички отпрати.
Продължи да отглежда цветя.
Жълти, червени, оранжеви.
През оградата с телена мрежа
кремове бели надничат.
Добра среща,
казвам.
Добра среща,
остаряло момиче!

 

И е хубаво, и е тихо.
Птиците
са помежду си.
Вдигат земята нагоре,
Сред тишината я спускат.
При нозете ми,
в ниското,
мравките внасят порядък.
Тихо животът нараства
иззад треви и загадки.
В буците пръст
някой диша.
Глътката въздух поделят
думата недописана,
хребетът и пределът.
И е хубаво, и е тихо.
Времето
се откъсва.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *