Кюнец

Седи сам в ъгъла.
Пие ракия
и сам си говори.
Носи кюнец,
с прокарано през него въже,
като раница.

– Защо ти е кюнеца? –
някой го подиграва.
– За комин. –
сърдито, но благо,
той отговаря.

– Остави го. Луд е.
Не пречи на никого.
Пие ракия във ъгъла
от двайсет години.
Носи кюнец
и мечтае за къща.

Колко еднакви сме, Господи!

 

Разлики

да откриеш разликата между
пътешественик и скитник
и да опознаеш всички видове усмивки
а сълзите…
а булевардите
калните пътеки
жените с клепачи като черчевета
на планинска къща
толкова мънички
а в дъното минават влакове
река бучи
сокол прелита
и изчезва зад баира

да степенуваш човеците
на странници
колеги
познати
и понякога приятели
а болката…
а виното
бели покривки
улични пейки
някой те отминава
друг те прегръща
ръцете им уж са еднакви
в очите и дланите най сме различни

 

Сърдечен хирург

красиво момиче
заровило ръце до лакти
в книгите на сергията
тършува
на няколко крачки във тъмното
чакам
за да знам на какво ще даде живот
когато
някой ден дълбае
със същото любопитство
в сърцето на мъж

 

Като реки

Като река
по път за Океана
да се влееш в себе си
и сам да станеш Океан.
А после накъде?!
Светът е твой
със цялата му самота.

Като реки по път за Океана
да се влеят във едно
и двамата да бъдат Океан.
А после накъде?!
Светът е общ
събран
в окото на дете.

 

Сиво

Сиво.
И димът отказва вече
да влиза в гърдите ми.
Като огнедишащ дракон.
Като камина със запушен комин.
Бълвам навън сивота.
Отдавна съм изгубил способност
да разделям
на черно и бяло
хората,
котките
и случващото се.

Времето,
в крак с мен,
изтърси някъде представата
си за контраст.
Само
Слънцето,
като подправен етикет,
държи да ни убеди,
че е Май.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *