В окото на гарвана
белият сняг
завинаги отразен.

 

Капка по капка
от разваления кран
времето тече.

 

Слънчево петно
по хладни люспи.
Пролет в рая.

 

Не, аз не съм ангел
и перата във възглавницата ми
не са от моите крила,
които крия…

Но понякога го сънувам.

 

Смъртта поклаща тежкото си виме.
Животът, с хилави крачета,
пристъпя смешно и залита,
а в мозъка му свети надпис:
“Ах, мила мамо, нахрани ме!”

 

Стоим и смаяно се вглеждаме:
Очакваме да дойде онова хлапе,
което “Царят гол е!” ще извика,
а пълен е пейзажът със царе.

 

И да си знаете, апостоли,
че видими са ви преструвките.
Когато сребърникът е един,
ще станат тридесет целувките.

 

Дъждът
размърдва океана,
разпенва го и подсладява,
но някъде във дълбините
той мрачен
и солен остава.

 

Тревата свежа е и хладна,
а пролетното утро е от тия,
в които нелогично и нахално
витае жива радостна магия.
Небето е бездънно. Обещава
разкошен ден и птича песен.

„И тази пролет ще ми падне“ –
мърмори бъдещата есен.

 

Черни зимни гарвани
грачат посред нивите,
за да чуят всички,
че са още живи те,
че напук на вятъра
свирещ по перата им,
че напук на зимата
и леда в крилата им,
че напук на всичко
бяло покрай тях
има черни гарвани,
с черна кръв във тях.

 

Когато тишината слегне
над нощната библиотека,
към своите книги
мъртвите поети
намират тайната пътека.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *