Ферхат

Вечерта тъкмо се беше спуснала над Хомс, носейки така желания хлад след изтощително жежкия ден. И макар от юг да се носеше ароматът на пушек, който последните месеци бе станал перманентен, внезапно появилият се бриз прочистваше въздуха и носеше малко свежест.
И надежда.
Четирите хлапета, намиращи се на покрива на високата административна сграда в една от спокойните части на града, бяха легнали по гръб, така, че главите им да се допират. Децата бяха дошли тук, не само заради спокойствието, а и защото светлинното замърсяване беше по-малко и им позволяваще да наблюдават звездите.
– Фер, Нев, Сали, виждате ли ето онези звезди? – най-слабото от децата изпружи ръката си нагоре, сочейки.
Другите започнаха да кимат
– Проследете внимателно фигурата, която ще ви опиша.
Дясната му ръка се движеше, чертаейки мисловна линия между по-ярките звезди. Когато линията се затвори, оформяйки причудлива фигура, приличаща на смачкан ромб, детето проговори отново.
– Ето тук се намираме ние.
След което младежът обърна глава на запад, където звездите се виждаха малко по слабо и започна отново да рисува въображаеми линии от една точка към друга. Останалите го следяха внимателно и мълчаливо.
– Нали знаете, това второто, което ви показах, какво е?
– Да – обади се 4-годишният Ферхат, най-малкият в групата. – Това е далечната магическа страна, където царуват доброто и любовта…
– И където хората не е убиват, а се уважават и си помагат. – прекъсна го сестричката му – Невин.
– И където няма глад! – завърши Салахадин и после, почесвайки се по челото, допълни. – И където ще открием семейство.
Детето, което досега чертаеше се усмихна едва бегло.
– А виждате ли пространството между тях. Това е морето, което ни дели. Морето, което ще прекосим…
– Ще успеем… Мурад каза, че корабът отпътува в другиден, на сутринта. Ето защо ние имаме тази вечер. – рече слабото хлапе и се изправи, като Нев и Сали последваха примера му.
Само Фер остана легнал. Той беше най-малкият и макар да умееше да преджобва туристите от Големия Пазар, нямаше достатъчно умения, опит и ловкост, за да излезе по улиците на Хомс вечерта. Ето защо той трябваше да остане тук.
Няколко минути, слекд ато другите тръгнаха, детето започна да усеща студ. И страх. Ето защо се свря наполовина в единствения голям кашон, който имаха и прегърна оръфаната си кафява мечка.
Погледа малко появяващите се светлини на централната част на града, никнещи секунда след секунда. Там, горе, където бяха по-големите му братя и сестра му. Очите му започнаха да се пълнят с влага.
Трябваше да бъде силен! Заради тях.
Ето защо върна взора си обратно към звездното небе и започна да чертае с него формата на мечтаният приказен свят.
Който щеше да ги избави…

 

Салахадин

Екбир беше най-дългият булевард в центъра на града, както и най-оживеният. Огромна върволица от най-разнообразни хора, местни и чужди, постоянно пъплеше от единия край до другия. Вечерта беше прохладна и хората бяха излезли, всеки търсещ своето място, без значение дали е кръчма, бардак, ресторант, или някоя денонощна бакалия за дрехи и джунджурии.
Салахадин беше коленичил точно в централната част на Екбир, в близост до джамията. Тъмнокожото хлапе беше навело глава и беше протегнало напред дясната си ръка с отворена шепичка. Хората, дори да го забелязваха, бързаха да го подминат. Някои отвратени от недъгът му, но повечето просто незаинтересовани. При все това, имаше и такива, които оставяха по някоя друга лира.
След като прецени, че е минал горе-долу час, Салахадин вдигна леко закачулената си глава и започна да брои подаянията. Беше събрал само 33 лири. Почти нищо.
Момчето обърна глава надясно и видя, намиращото се на няколко разкрача друго просяче, което също броеше парите от просията си. Със сигурност бяха повече.
Салахадин въздъхна, прибра, монетите в джоба на скъсаните си панталонки и наведе глава. Постепенно мислите му започнаха да го връщат до онзи ден, преди 2 години, когато го бяха хванали да краде и му бяха хвърлили ужасен бой, който беше деформирал цялото му лице.
Няколкочасовите ритници не бяха обаче единственото наказание. Ето защо, двамата мъже, го отведоха в къщата си и бяха нарязали зверски ръката му. Дотолкова, че накрая му беше останал едно малко чуканче, стърчащо от лявото му рамо…
За тях може и да беше справедливо, но за него не.
Беше гладен. Трябваше да оцелява.
И все пак спомените го разплакаха. Ръката му продължи да стърчи напред, очаквайки малко надежда от чуждите и студени хора.
Нощта щеше да е дълга, но щеше да свърши. А с нея и нещастието.
Защото магическата страна ги очакваше…

 

Бахзад

Следеше го от поне половин час. С пъстрите си дрехи, окичени с различни златни накити, не беше трудно, нито да го забележи, нито да тръгне след него. Жертвата или бе прекалено глупава, за да си позволи толкова явно да демонстрира богатствата си по опасните улици на Хомс, или беше прекалено самоуверена, за да смята, че е недосегаема. Което със сигурност значеше, че е опасна.
Ето защо Бахзад не си правеше илюзии, че ще преджоби лесно зеленикаво-червеното сако на спокойно разхождащия се в източната част на Екбир мъж.
Изминаха още няколко напрегнати минути, в който набелязаният вървеше с бавна и кротка походка. По едно време беше започнал да се оглежда и на Бахзад му се наложи да се покрие, за да не бъде забелязан. За слабото и дребно за възрастта си момче, това не беше особено трудно. Още повече в мрачните и неосветени кътчета, които всяка улица притежаваше.
На малкия крадец му трябваха няколко удара на сърцето време, за да осъзнае, че той и „жертвата” му са се озовали в дилърската част на Екбир. Ето защо се беше оглеждал мъжът.
Минаха още няколко мига и до него се приближи друг, висок и гологлав.
Сега беше моментът за Бахзад. Хлапето се прокрадна внимателно към жертвата си, която беше улисана в разговор. Добре оттренираните стъпки и движения се случиха за секунди. Ръчичката му потъна в мекият страничен джоб на голямото сако и напипа нещо правоъгълно.
С неверотна пъргавост, Бахзад извади портфейла на жертвата и хукна с всички сили към добре в противоположната посока, към добре познатите странични улички на булеварда, където щеше да открие. Момчето беше сигурно, че мъжът го е усетил, но нямаше да успее да го докопа.
Защото Бахзад беше най-бързият.
Момчето бягаше и бягаше, като чак няколко минути по-късно спря за да си поеме дъх и да се огледа. Изглежда мъжът не беше успял да го подгони.
Бахзад разгърна портфейла и започна да брои намиращите се вътре пари.
Над петстотин лири! Щяха да им стигнат!
Сърцето на младежът заби силно! Лицето му се озари с триумфална усмивка.
Утре щяха да потеглят. Към мечтаната страна…
Бахзад усетих нечие чуждо присъствие и бързо хвърли портфейла настрани и прибра банкнотите в гащите си.
– Я да видим, какво е набарал малкият крадльо. – чу се гласът на случайно изникнало от улицата по-високо момче.
Натрапникът беше заобиколен от още трима. На видима възраст бяха около двадесет.
– Не си прави труда да ги криеш. Вече те видяхме как ги броиш!
Бахзад не беше глупак. Знаеше, че по-големите момчета ще го ступат и ще му вземат всичко. На улицата често се случваше така. Само през последната седмица го бяха отарашили три пъти след успешен набег.
Ето защо Бахзад се приведе. И побягна.
Другите тръгнаха след него. И докато се опитваше да се измъкне от преследвачите си, детето започна да усеща, как банкнотите започват да падат през крачолите на панталона му…

 

Невин

Стаята се отвори с добре познатият трясък, характерен за Али, който всяка вечер беше изнервен за нещо и обичаше да блъска и удря.
Невин беше седнала кротко на леглото и още оправяше грима си. Не беше очаквала новият посетител толкова скоро. Тази вечер бараката на Али беше препълнена…
Докато оправяше кестенявите си, меки като кадифе коси, момичето хвърли поглед на новопристигналия. Беше възедър и плешив, а по голото му теме и дебелите бузи се стичаха реки от пот. Али й хвърли свиреп поглед, а после се обърна към клиента и му се усмихна раболепно.
– Твоя е за час. Ако ти хареса, винаги можещ да си доплатиш.
Едрият мъж я огледа от глава до пети, след което бръкна в джоба на ризата си, вадейки няколко смачкани банкноти.
Али кимна одобрително и побърза да ги остави насаме.
Посетителят тръгна бавно към момичето.
– На колко си, детето ми? – попита я.
– На 12, господине.
– Ще бъдеш ли послушна? – попита, разкопчавайки ризата си.
– Както винаги, господине?
– Откога не си яла? – след ризата, беше време за панталона му.
– Два дена, господине.
– Значи, можем да опитаме и други нещица – вече беше на сантиметри от нея.
– Да, господине! – отвърна му покорно и се опита да прикрие отвратената гримаса на лицето си.
Когато имаше късмет, Невин попадаше на парфюмирани и мили клиенти. Но в повечето случаи, утайките, които идваха в бардака на Али бяха точно като този.
В тясната стаичка беше неимоверно задушно. Посетителят й започна да докосва малките и настръхнали гърди.
Невин затвори широките си бадемови очи и започна да мисли за приказната страна, която им предстоеше да посетят утре.
Защото това щеше да е последната й нощ като проститутка.

 

Фер

Слънчевите лъчи на новият ден окъпаха лицето му и го пробудиха.
Те винаги се връщаха малко след зазоряване и тази сутрин не бе по-различна.
Момченцето погледна двамата си братя и сестра си и по усмихнатите им, макар и белязани от умора лица, разбра.
Бяха успели.
– Хайде, Фер – рече Бахзад – Ела да ти покажем нещо.
Детето се надигна енергично и се хвърли в разтворените обятия на Невин.
Преди да слязат от покрива на сградата, четиримата запоследно погледнаха няколкото кашона и разхвърляни до тях дрипи. Беше дошло времето да напуснат.

Беше им отнело ден, докато стигнат до Тартус.
Четиримата се намираха на брега на морето и гледаха към необятния хоризонт. В дясно от тях се намираше товарният кораб, на който щяха да се качат и те – нелегалните имигранти от Турция за Европа. Мечтаната земя.
– Дали ще ни приемат там? – попита Салахадин – Чувал съм, че хората имат друг цвят на кожата, че вярват в други богове и че живеят съвсем различно.
– Да се надяваме – отвърна му Бахзад и го прегърна през рамо.
Четиримата погледаха още известно време разбиващите се в брега вълни. Морето беше бурно. Бризът му носеше свежест. Мръсните улици и миризът на пушек бяха зад тях.
Откриващият се хоризонт беше като врата за тях към новия свят. По-добрият свят.
– Ще открием семейство и приятели там, нали? – попита Фер, обръщайки глава към Невин.
– Да. И никога повече няма да гладуваме. И да страдаме. Защото там е различно. Там няма войни, няма бедност. И хората ще ни обичат…
От кораба се чу сигналният звук. По палубата му започна да се забелязва трескаво оживление.
– Време е. – рече Бахзад и откъсна погледа си от морския хоризонт. Тяхното спасение.
След което, заедно с братята си, се насочиха към върволицата от хора, които бяха започнали да влизат в кораба.
Слънцето на новият ден тепърва изгряваше. А с него започваше и промяната…

„Те ще ни обичат…”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

One Comment

  • Тихомира Трифонова

    Толкова истинско…и толкова разтърсващо. Благодаря на автора.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *