Този текст коментира централната теза на „Кой изобрети нашите бащи?” на Елка Димитрова (в. „Култура”, бр. 12, 31 март 2017).

Във ФБ коментар на Е. Димитрова от 31.03.2017, 16:15 ч. към мой пост, реагиращ на публикацията й във в. „Култура”, авторката твърди, че „текстът е критика на патернализма … И това е очевидно”.

Критика на патернализма ли е наистина „Кой изобрети нашите бащи?” и очевидно ли е това?

Тук предлагам прочит на „Кой изобрети нашите бащи?”, в който виждам ясната прицеленост на критиката на патернализма в един култ на Сина.

На бащините фигури Е. Димитрова противопоставя в текста си една-единствена синовна, която задава телеологията на литературноисторическата схема на текста й. Тази синовна фигура е снабдена с високи литературноисторически инсигнии. „И така, през 90-те, в един дух, който фигуративно може да бъде означен и през заглавието на етапното поетическо „събрано“ на Георги Господинов – като „балади и разпади“, – стигаме до сплит от носталгии по някакво минало, трансцендирано отвъд режима, от една страна, и кипежа около постмодерното, от друга.” (курсив в оригинала)

Духът на 90-те е постфигуриран в поетически сборник на синовната фигура, която води критиката на патернализма на Е. Димитрова. Този поетически сборник на 39-годишния в момента на издаването му автор е определен като „събрано” в презастраховащи се кавички и като „етапно поетическо” събрано – в невръстна синовна възраст.

От едната страна са критикуваните бащи, от другата – един Син, снабден с ключовата сила да определя духа на цяло десетилетие още преди достигането на бащина поетическа зрялост. Самата възможност за подобна зрялост е проблематична в литературноисторическата схема на Е. Димитрова, разчитаща на един персоналистичен култ на Сина.

Снабденият с горните инсигнии Син се появява още веднъж в текста на Е. Димитрова, този път като миротворец, всуе носещ мир на бащите и по-малките си в поезията събратя: „добронамереният жест на Георги Господинов на 20-годишнината на Вестника (2011) да изтъкне, че не на всяка цена отношението към бащите трябва да съдържа и измерението отхвърляне”, „жестът му да засвидетелства признателност и зачитане към основателите на вестника – съзнанието, че може, по-иначе може (много преди да се е случило всичко онова от 2016); или, фройдистки казано – цивилизоваността над инстинкта…” (курсив в оригинала). Мироносният и миротворящ Син е фройдистки школуван, но още на млади години се пази от Маркузе. И лошите бащи и по-малки събратя нямат очи да видят и уши да чуят провъзгласяването още тогава на култа на Сина.

Подобна заявяваща се като самоочевидна критика на патернализма от позициите на учредяването на един култ на Сина се облича в широка литературноисторическа и етнокултурна мантия: „българската култура открай време мисли себе си през някаква патриархално-махленска своещина, през обживяния родов калъп”. Култът на Сина трябва да преодолее, да цивилизова този местен патриархат „най-малкото защото литературата много отдавна е наложила статута си на професионално и отявлено индивидуализирано – авторско, занимание”.

Това самопревъзмогване на патриархалната култура в култа на Сина й би звучало като литературноисторическо разбиване на широко отворена врата, ако „отявлено индивидуализираното” занимание на Сина не бе придобило през 10-те години отявлено държавно-олигархични измерения, съпътствани с налагането в литературното поле на пряко биологично бащинство, предавано по пряка кръвна линия от Сина-в-ролята-на-биологичен-баща.

След биологическото налагане на литературното Му бащинство по пряка кръвна линия и декорирането на Сина с държавен орден учредяваният от Елка Димитрова култ на Сина най-малкото трябва да се преразгледа в чудотворните му потенции да захранва някаква критика на патернализма.

Син, чийто култ бива признат официално от Държавата и който вече династично предава по пряка кръвна линия литературно бащинство, е просто един недостигнал литературна бащина зрялост персонаж, осигурил си преди навършването на 50 години официален култ в Държава, срещу чиято олигархична конституираност самият Той като неин Син наскоро красиво протестира, а после получи орден от Нея.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *