Венцислав Арнаудов – Намерил я свита в ъгъла под душа

 

намерил я свита в ъгъла под душа
в банята пристройка близо да огромните
клетки за гълъби заради които тя го взела била
хубава булка с черни къси коси по модата последното дете
от шестте мария родила малко след
смъртта на георги с мотопеда се ударил в стълб загледан
към каруцата коня да не уплаши да не паднат
децата от купата сено намерил я вкоченена топлата
вода свършила бойлерът малък няма
място построили я с последните тухли не може
първо гълъбарник били важни гълъбите те
направили сватбата летят над циганската
махала и все се връщат от сто километра ги
пускали пак се връщат
намерил я душът шуртял почти отмитата кръв все пак
не оставяла съмнение главата е с дупка после бързо
бърза помощ до съседния голям град и до там
са летели гълъбите тя ги гледала и пеела след тях
да ги стигне да знаят откъде идва гласът й да се върнат
пеела в градския хор ходили в чужбина
наградата ги направила известни събирали се обичали
излел е дельо хайдутин после тулумби с лимонада
после той пийнал къде ходиш мъжът ти салата няма
гълъбите чистил цял ден приготвяй да лягаме
намерил я тялото побеляло стояла върху плочките
три часа сега половината лице и половината тяло
парализирани идва само единият син да я види
тя се взира чака опитва да говори устните тръгват нанякъде
остават криви не се връщат очите искат
да довършат неказаното не става да пише ръката
се мята наникъде главата пада върху възглавницата така
дава някаква опора плачът прилича на въздишка
из ъ е е уъ е о ха у ии
тя гука.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Заря Божкова – Да откриеш мъжа в мен

***
да откриеш мъжа в мен
да го заслепиш
после нежно
да го зашлевиш
да го заобичаш като брат
да го убиеш
и да заемеш мястото му

 

***
спирка с некролози
по пътя няма
жив човек

 

***
Разпарям
рибата

Гръбнака –
тази хилава костица
между нас –
хвърлям в морето

Опашката оставям
за теб –
да доплуваш до брега

Главата с пресни спомени
запазвам
за себе си –
вадя й очите
мъничкия мозък
и запушвам
излишната без глас уста

Сега ще я напълня с въздух
и няма да потъна

 

***
разрязано на две
яйце
слънцето огрява
себе си

 

22

ако съм вещица
и ме изгорите точно в този момент
ще остане ли в прахта ми
изобщо
нещо човешко?

и ако все пак съм човек
и задам чудовищен въпрос
чиито отговор е ясен
трябва ли да се върна отново към
първия въпрос?

 

Рецепта

на гладно –
лъжица
пръст

 

***
има две порции
боб за вечеря
едната е за мен
другата за
утре

 

***
тази стара мома
е на двайсет
събира чаши
и празни бутилки
използва печката
за шкаф
пие яде и топли
леглото си
сама
чете за да не умре
и понякога
има котка

 

***
в чантата си
нося всичко
женско
всичко мъжко
крия
замразено
в камерата
на сърцето си
и все пак
всяка пролет
се налага
размразяване

 

***
житен клас
цялата земя –
училище

 

***
ребрата ми – гребен
за всеки възел в корема
този път
ръцете ти – вплетени
прекалено надълбоко
разресвам бавно и спокойно
да не оскубя мисълта
накрая режа косата си
и не е по-леко

Когато жената си отива
след себе си оставя
стол който
вече няма да носи
дрехите й
оголената лява (или дясна)
половина на леглото
безработно
огледало
дървото на живота
обрасло
с трилистни детелини
и пръстена
превърнал се
в обица
на ухото

 

***
пътища
до вековното дърво
прясно окосена трева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Камелия Накова – Нарцис

нарцис

толкова много
бях пленила сърцето му
че очите му се бяха
избистрили дотолкова
че виждах себе си
това отдаване ме караше да се
влюбя още повече
но не знам в кого:
в него или в мен

 

(не)насита

мечтата понякога е
достигнат бряг
който е подминат
защото е
помислен за междинен
остров

 

***
толкова е гладко
сърцето ти
че няма какво
триене да се получи
с моето
физиката обяснява
апатията ти към мен

 

прошка на зряла жена

душата ти е хлабава
като пуловер с едра плетка
чиито нишки лесно се раздърпват
от младите жени
но все пак се връщаш при мен
а аз ти прощавам
и ги пристягам наново
защото съм от старото поколение
и мама ме е научила как се съшива
любовта след раздърпване

 

***
имах студени ръце и
всеки път когато
им беше студено
той ми даваше да ги топля
в джоба му
а там винаги имаше
по нещо за мен

само днес не ми даде
(за пръв и последен път)
защото там беше кутийката с
годежен пръстен

но този път не за мен
а за друга:
за любовницата
която е имала
достатъчно топли ръце
за да го греят

 

***
да свириш на китара
без перце
е болезнено

ти си китара
на която мога да свиря
красиво
но се страхуваш да не те превзема
и да останеш само мой
инструмент

дали е защото мразиш публиката
да ни слуша
или е защото искаш много
пръсти да усетиш по себе си
не знам
но затова не ми даваш перцето

знаеш че сама ще се откажа

 

***
как да се науча
да те пия бавно
(за да те имам за по-дълго)
като си толкова
нетърпимо горчив
че едвам мога да
дочакам захарта
на дъното ти
когато вече няма да те имам

 

***
пресъхнах от влажността
на целувката
която така и не ми даде
когато ме остави сама на кея
защото осъзна
че си дал празна надежда
на влюбено момиче
вярващо ти бегло
че вечно ще го обичаш

не издържа
на невинния ми поглед
остави ме
давеща се в сухотата
на празния океан

 

понякога ми стига

само да те гледам
мълчаливо
и да запомням образа ти
в съзнанието си или
само да те галя с
две ръце и
да целувам челото ти
така сякаш
проверявам за температура
но само понякога
в другите пъти
не ми стига
да ти се нагледам
(сякаш картата с памет
на спомените ми
няма достатъчно място да
запази целия ти файл)
да те милвам с часове
сякаш съм машина
за галене с бъг
който не й дава да спре
и който допълнително
я разстройва
докато те целува навсякъде
защото знае че
предстои раздяла

 

***
скромността
не ме краси
само тогава
когато обичам
друг човек

Аз
обичам
охолно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Милко Христов – Зимно слънце

***
зимно слънце –
цепя си сянката
за подпалки в камината

 

***
зад стъклен затвор
наднича пеперуда
замръзнала от свобода

 

***
и дърветата плуват
и корабите имат корени
а хората са само стъпки
в снега

 

***
преспи от мисли
вълчи лапи броят
овцете в съня ми

 

***
сърцето ми облечено в
пълнолуние
потропва с токчета
по подиума на календара

 

***
птиците не воюват –
за храна за граници
камо ли за посоки

 

хармония

целуваме се
и в душите ни едновременно
ехо от устна хармоника

 

***
божествена мартеница –
баланс между
бели и червени
кръвни телца

 

***
снежинка на прозореца?
не! пеперуда
замръзнала от инат.

 

***
и тревата си рисува небе
за да има къде
вятърът да лудува

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Велимир Хлебников – Зверилник

 

Щурец

Крилаткайки със златописмото
На най-тъничките жилки
Щурецът в кошницата на тумбака сложи
Прибрежни много треви и вери.
„Пин, пин, пин!“ синигерът изстреля.
О, лебедиво!
О, озари!

(1908-1909)

 

***

Участъкът е велико нещо!
Това е място за среща
Между мен и държавата.
Държавата напомня
Че тя все още съществува!

Началото на 1922

 

На Альоша Кручоних

Игра в ада и труд в рая –
Хубавоуки са първите уроци.
Помниш ли, ние заедно
Гризяхме като мишки
Непрозрачното време?
Сим победиши!

26 октомври 1920

 

Зверилник

Посв(ещава се) на В. И.

О, Градина, Градина!
Където желязото е подобно на баща, напомнящ на братята, че са братя, и спиращ кръвопролитната схватка.
Където немците ходят да пият бира.
А хубавелките да продават тяло.
Където орлите седят, подобни на вечността, означена от днешния, още лишен от вечер ден.
Където камилата, чиято гърбица е лишена от конник, знае разгадката на будизма и затаява физиономията на Китай.
Където еленът е само уплах, цъфтящ като широк камък.
Където хората са се издокарали.
Където хората ходят навъсени и мрачни.
А немците разцъфтяват от здраве.
Където черният взор на лебеда, който всецяло прилича на зима, а черно-жълтата му човка – на есенна горичка, е леко предпазлив и недоверчив спрямо него самия.
Където синият хубавелейшина отпуска долу ветрилото на опашката си, подобен на Сибир, виждаща се от уралския Павдински камък, когато върху златото на обгорелите треви и зеленината на гората е хвърлена синя мрежа от облаци и всичко това с разнообразни отсенки от неравностите на почвата.
Където австралийските птици ти се иска да ги хванеш за опашката и удряйки по струните да възпееш подвизите на руснаците.
Където пръстите ни се свиват все едно стискат меч и шепнем клетва: да отстоим руската порода с цената на живота, с цената на смъртта, с цената на всичко.
Където маймуните разнообразно ги е яд и показват разнообразни краища на туловището, и – като изключим печалните и кротки – вечно са раздразнени от присъствието на човека.
Където слоновете, кълчейки се както се кълчат планините по време на земетресение, си просят от детето нещо за хапване, влагайки древен смисъл в истината: „Папка ми се! Да хапнем!“ – и приклякат все едно просят милостиня.
Където мечките чевръсто се изкачват горе и гледат надолу, очаквайки заповедите на пазача.
Където прилепите висят оборено като сърцето на съвременния руснак.
Където гръдта на сокола напомня на перести облаци преди буря.
Където снишената птица влачи след себе си златен залез с всички въглени на пожара му.
Където в лицето на тигъра, обрамчено от бяла брада и с очи на възрастен мюсюлманин, ние почитаме първия последовател на пророка и четем същността на исляма.
Където започваме да мислим, че верите са затихващи струи на вълни, чиято засилка са видовете.
И че на света затова има толкова много зверове, защото те умеят по различен начин да виждат бога.
Където зверовете, уморени да реват, се изправят и гледат небето.
Където силно напомня мъченията на грешниците тюленът, с вопъл сновейки из клетката.
Където смешни рибокрили се обгрижват един друг с трогателността на старосветските помещици на Гогол.
Градина, Градина, където поглед на звяр значи повече от куп прочетени книги.
Градина.
Където орелът се оплаква от нещо като уморено да се жалва дете.
Където лайката прахосва сибирски плам, изпълнявайки старинен обред на родова вражда при вида на ближеща се котка.
Където козлите умоляват, провирайки през решетката раздвоеното си копито и махат с него, като придават на очите самодоволно или весело изражение, след като получат исканото.
Където надвисок жираф стои и гледа.
Където оръдейният изстрел по обяд кара орлите да погледнат небето в очакване на буря.
Където орлите се сриват от високите прътове като идоли по време на земетресение от храмовете и покривите на къщите.
Където космат като девойка орел гледа небето, после лапата си.
Където виждаме дърво-звяр в лицето на стоящия неподвижно елен.
Където орелът седи, обръщайки към хората шия, и гледа в стената, държейки крилете си странно разперени. Дали не му се струва, че се рее високо над планините? Или се моли? Или му е горещо?
Където лосът целува през оградата плоскорогия бивол.
Където елените лижат студеното желязо.
Където черният тюлен препуска по пода, опирайки се на дългите плавници, с движенията на човек, завързан в чувал, и подобен на чугунен паметник, открил изведнъж у себе си пристъпи на неудържимо веселие.
Където косматовласият „Иванов“ подскача и бие с лапа желязото, когато пазачът го нарича „приятел“.
Където лъвовете дремят, отпуснали лица на лапите.
Където елените неуморно тракат по решетката с рогата и си блъскат главите в нея.
Където в суха клетка патиците от една порода надигат единодушен крясък след кратък дъжд, все едно отслужват на божество – имали то крака и човка? – благодарствен молебен.
Където токачки са понякога звънки госпожи с оголена и нагла шия и пепелно-сребристо тяло, обличащи се по поръчка при същата шивачка, която обслужва звездните нощи.
Където в малайската мечка отказвам да позная съсеверянина и изваждам на светло скрилия се монгол, и ми се иска да му отмъстя за Порт Артур.
Където вълците изразяват готовност и преданост със скосени внимателни очи.
Където, като влизам в задушната обител, в която е трудно да останеш по-дълго, аз бивам обсипван с единодушното „глюпак!“ и с обелки от семена на безделните папагали, бърборещи гладко.
Където тлъстият блестящ морж маха като уморена красавица с хлъзгав черен ветрилообразен крак и после пльосва във водата, а когато отново се изтърколва върху дъсченото пристанче, върху сланинестото му могъщо тяло се показва мустакатата, четинеста, с гладко чело глава на Ницше.
Където челюста на на бялата висока черноока лама и на плоскорогия нисък бивол, и на останалите преживни се движи равномерно надясно и наляво, като животът на страната.
Където носорогът носи в бяло-червените очи неугасващата ярост на низвергнатия цар и единствен сред всички животни не скрива своето презрение към хората като към въстанали роби. И в него се е притаил Иоан Грозни.
Където чайките с дълга човка и със студено като обрамчено от очила око имат вид на международни гешефтари, за което получаваме потвърждение във вродонето им изкуство, с което ловят във въздуха храната, хвърляна на тюлените.
Където, припомняйки си, че руснаците са величаели изкусните си пълководци с името на сокол, и припомняйки си, че окото на казака, дълбоко хлътнало под извита вежда и окото на тази птица – роднина на царствените птици – е едно и също, ние започваме да уразумяваме кои са били учителите на руснаците във военното дело. О, соколи, събарящи с гръд чаплите! И острата й, протегната нагоре човка! И топлийката, на която рядко се случва да се занимава да набучва насекоми носителят на чест, вярност и дълг!
Където червената, стояща на ципестите си крака патица те кара да си спомниш за черепите на онези паднали за родината руснаци, в чиито скелети нейните предци са свивали гнезда.
Където в златистия кичур на птиците от един вид е вложен огънят на онази сила, която е присъща само на далите обет за безбрачие.
Където Русия произнася името на казака както орелът издава крясък.
Където слоновете са забравили своите тръбни викове и издават звуци все едно се оплакват от разтройство. Може би като ни виждат толкова нищожни, те започват да намират за израз на добър вкус издаването на нищожни звуци? Не знам. О, сиви набръчкани планини! Покрити с лишеи и треви в клисурите!
Където в зверовете загиват някакви прекрасни възможности както Словото за полка на Игор е било вписано в часослов по време на пожара на Москва.

Лято 1909, 1911

 

Богу

Зората слепотства немливо
Моретата яротстват срамежливо
Дете ломотства стенейки стон
И аз яротствам буйливо
Ние вси сме твоя! ние вси сме твоя!
И само ти един си наш един си наш.

 

Праотецът

Чувал от тюлени могъщи покрива тялото на ловеца
Широко се леят на рибната кожа измачканите покрови.
В препарираната суха есетра стрели
С орлови перца, копия прави и тънки
С камък, зъбчат кремък на носа вместо човка и чифт орлови пера на опашката.
Сурови могъщи отворени са очите, дълги жестоки косите на ловеца.
И лъкът в ръката със стрелата приготвена, внимателно протегнат напред
Подобно на окото на бог в съновидение, готов да се спусне с пееща песен: Дззи!
Върху груби кръгли дъски и каиши краката.

1919-1920

 

Това е годината, когато при нас в човечеството

Това е годината, когато при нас в човечеството
Идат пчелните богове
И с едра сълза блестят очите
На иконите в иконостаса на пчелите
На пчелата работничка
И едри блестят с крилата
С други богове.
Сурови, жестоки подобни на буря
А аз не вдявам дори първата буква „аз“.

 

***

Тебе пеем родун!
Тебе пеем бивун!
Тебе пеем радун!
Тебе пеем ведун!
Тебе пеем сивун!
Тебе пеем владун!
Тебе пеем вещун!

 

***

„Е-е! Ъ-ъ!“ – цял плувнал в пот
Подвиква на вола сиворог
И гмурка се ралото като видра в мочурливата бърлога.
Пролетният кисел дъвчеха и ядяха зъбите на дървеното рало
Бикът се гордееше с мощната гънка на шията
И с могъщия хълм на шията могъща
За да пленява с него кравите
И рогата заел от младия месец
Когато той блести над тъмен вечерен хълм.
Другият почиваше
Черно-син, с хълм на шията, с гърбица
Лежеше той, крадец на черно-синята сянка на дървото
С нея сливайки се.
Жабите усърдно се молеха, надувайки големи мехури
Както тръбач надува рог
Надули мембраните на ушите, раздувайки бели кълба.
Тлъст свещеник седеше отпред
Очите златни опулени
И книгата на времето четеше.
Костенурките протягаха шии сякаш учудени
Все едно изумени от нещо в света, протегнали се към тайната.
На пролетните миризми и ветрове картечницата –
Събуди се, мислителю, има все пак нещо –
В намръщени лобове и ноздри
Запленявайки ноздрите с куршумите на красотата на обонянието
Трещи чевръсто „ту-ту-ту“.
Цветята водеха боеве, въздушни боеве с прашец
Сражаваха се със залпове на оръдейни аромати
Биеха се с битвите на миризмите:
Който е по-медовит ще стане победител.
И даваха уроци по друга война
И на миризмите пролетната картечница
И вечерът като първосвещенник на зората
С битките на миризмите се биеха цветята
Прелитаха дъхави куршуми
И стройното и могъщо пеене на жабите
В чест на ясното време.
Хора, учете се на новата война
Където изстрелите са от сладък въздух
Окопите от брачни цветя
Стрелбата, бойните заповеди – от небето меденосладко.
И се надигаха като молитвеници
Като богослужебни книги мехурите
На гръмко квакащите жаби
Набожни както винаги вечер при тихо време.

Пролет 1921

 

***

Обитател-бивател не в този свят
Отблизо можах да опозная вечността.
Тя живее с приятели в мир
Тя се слави като майка на безгрижието.

 

***

В онази година, когато момичетата
За първи път ме нарекоха старец
И ми викаха „Деденце“ – на глас презирайки
Оскърбения заради тялото, съвсем не срамежливо
Сервирано, но не изядено ястие
С ръцете на дългите нощи
В лечилниците на здравето –
В този ручей на Нарзан аз
Облях своето тяло
Възмъжах и заякнах
И се събрах в едно цяло.
Жили изпъкнаха на ръцете
Стана по-широка гръдта
Брада свилена
Затуляше шията.

7 ноември 1921

 

***

Ра – виждащ очите си в ръждивата и червена мочурлива вода
Съзерцаващ съня си и себе си
В мишлето, което тихо краде злака на блатото
В младото жабче, надуло бели мехури в знак на мъжество
В тревата зелена, порязала с червен почерк снагата на момиче, превито със сърп
Което събира острица за огрев и покрив
В струите на рибите, полюшващи тревите, пускащи нагоре мехурчета
Обкръжен от Волга на очите.
Ра – продължен в хиляди зверове и растения
Ра – дърво с живи, бягащи и мислещи листа, издаващи шумолене, стонове.
Волга на очите
Хиляди очи го гледат, хиляди зирки и зинки.
И Разин
Който си миеше краката
Вдигна глава и дълго гледа Ра
Тъй че опнатият врат почервеня на тясна бразда.

 

Навивка

Мра
омъртвял
омъртвелост
ломотея срамежливо
яростея мълчейки…
слепотея немотно…
суетея мълчейки…
маятея се крещейки…
Аз съм твой. Аз съм твой…

 

Внимателно чета пролетните мисли на бога

Внимателно чета пролетните мисли на бога в шарката на пъстрите крака на жабата
После на Омир треперенето като талига на великата война, все едно чаша задрънчава от минаваща каруца.
Черепът ми е неандерталски с вдлъбнато чело.
И казвам: всичко това е било! всичко това е по-малко от мене!

 

Мрачно

Щом на себе си омръзна
Ще се хвърля в златното слънце
Шумящо крило ще надяна
Ще смеся порок и свято.
Аз умрях, аз умрях и шурна кръв
Широк поток по бронята.
Свестих се аз вече инакъв
Обгърнал ви пак с окото на воин.

 

О, ако Азия сушеше с косите

О, ако Азия сушеше с косите
Лицето ми със златен и сух пешкир
Когато в студен се къпя ручей.
Сега аз съм скромен пастир
Плитка плета от Рейн, Ганг и Хуанхъ
И кравешко рогче лежи наоколо някъде.
Рог отрязан с трион и звънка цепната тояга.

 

***

На людошта плисканието глухо
На пустошта немотението глухо
Свити в иглолистен венец.
Нейде мълчаха страдаейки
Някой склони се ридаейки
Склони се към дъгата на седлото.

 

Аз затварям клепачи и виждам пагодите благоуханни

Аз затварям клепачи и виждам пагодите благоуханни:
Тук е живял мамутът, любимец на богдихана.
И от края на стрехата леят на пода своя звън звънчетата
И на пъстроцветните светилници горят красиво венчетата.
Аз виждам на керченска могила подземната зора
И дъгата висяща и сивосинкавия дим
И на червените камъни полета, и воя, и гърма.
И червения дъжд, ужасен за дивака.
Но какво е това? Към облаците посивели
Лети кумирът с изпънато напред чело.

1911

 

На огневода

Слово пея аз за това
Как огневодът, от струи пот покрит, в овчарска кожа от пепел, дим и сажди
Тъмен и смугъл
С бяла цепеница теб хранеше
Дървоядния звяр на огъня.
Той, жълтозарен, ту се криеше като смърт
Зад оградата на тъмнината, ту лягаше на кравай като куче
В листата на черното дърво на мрака.
И тогава окото му ни обаждаше за перушината на земеродно рибарче.
И като черни пера падаше черната клонка на тъмнината.
После диво се нахвърляше и гризеше, пробляснал със златна грива
Куп цепеници среброрунни
Ту глухо виеше, надигнал паст към небето – от студа пламенен глад, жалвайки се на звездите.
През решетката на прозореца звездите гледаха.
И теб, о, огън, работникът хранеше
С труповете на бели брези от уплашена горичка
Които люлееха глави, за нощта шумолейки
И че на него все му е малко, а и те не са толкова много.
За идването на човеците бяха техните жалби. Даже
Върху табелата „Продажба на гробове“ (крясък на улиците на тъмнината)
Падаха тихите сажди.

23 октомври 1917

 

Б

От Баку и до Бомбай
За Бизант и за Багдад
Кат Мирза Баб в Енвер бей
Тържествен бие звън камбанен.
„Сега“ на Бакунин
Сега в Баку.

 

***

Разхожда се ветрения боздуган
По златната войска на нивите.
Билото сутрин, ден стана.
Блажен, който сутрин бил е ленив.

 

***

Още веднъж, още веднъж
Аз за вас съм
Звезда.
Горко на моряка, измерил
Неверен ъгъл между своята ладия
И звездата –
Той ще се разбие в камъни
В подводни плитчини.
Горко и на вас, заели
Неверен ъгъл на сърцето към мен –
Вие ще се разбиете в камъни
И камъните ще се надсмиват
Над вас
Както вие се надсмивахте
Над мен.

(Май 1922)

 

***

Лунна светлина и бялата ограда
Тополите като ята платна
Тук идва нощният лада –
Вратичката е с вдигнато мандало.

 

Аз ви призовавам със сабя

Аз ви призовавам със сабя
Да допрете ризата.
Нея я няма.
Да кажете със сабята: кралят е гол.
Това, което ние направихме с пуха на диханието
Аз ви призовавам да направите с желязото.

15 февруари 1922

 

***

Чудовището, дето върховете обитава
С ужасен задник
Докопа носещата стомната
Със прелестния поглед.
Тя се люлееше подобно плод
В клонака на косматите ръце.
Уродът чудовище
Доволно е, развлича се на воля.

(1908-1909)

 

Когато умират конете – те дишат

Когато умират конете – те дишат
Когато умират тревите – те съхнат
Когато умират слънцата – те гаснат
Когато умират човеците – те пеят песни.

(1912)

 

***

И аз свирувах на свиралото си
И светът желаеше си на желалото.
Звездите послушни ми се свиваха в плавно кръжило
Аз свирувах на свиралото си, изпълнявайки на света орисилото.

Началото на 1908

 

 

Превод от руски Владимир Сабоурин
по изданията Велемир Хлебников Собрание произведений в 5 т., Ленинград: Издательство писателей в Ленинграде, 1928—1933; Неизданные произведения, Nachdr. von N. Chardžievs Ausg. der „Unveröffentlichten Werke“ Moskau 1940, München : Fink, 1971; Творения, Москва: Советский писатель, 1986.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Спаска Гацева – Дом

***
няма за къде
да бързам вече
винаги сама
била съм дом

 

Роман

Един човек.
Имаше си и ключ.

Няма повече
за разказване.

 

***
понякога убежище
на дума съм която
отключва белезници

 

Любовта

нощем дяволът
я отвива
сутрин Господ
я благославя

 

* * *
Сега ме топлиш
отгоре – сняг.

Аз теб –
от земята.

Сега сме
сестра и брат.

И Бог
по средата.

 

***
щъркелите ни познаха
пролетта се върна
Бог засмя се и змията
с обич го прегърна

 

Красиво

с тая дума
скроих
съдбата си

 

***

отвързаният вятър
ме завърза
в леглото на тревите
да го чакам

 

***
щастливото време
е лов на видения
с незабравени звуци

 

***
сляпото минало
се побра
в едно кошче
с опасни отпадъци

 

***
всички букви
са залостили
портичките си
сънуват покой

 

Това беше

Стигнах до където съм.
Спирките са също пътища.

 

***
и като тръгнах
все по път
който отвежда
до ада

 

***
всички имаме
минало
бъдещето
е под въпрос

 

***
превързах
прошката с вяра
никому няма
да навреди

 

***
да я догони не може
човек но мечтата е жива
накрая в картината божия
до нея заспива

 

***
понякога съм
стая на отшелник
с лице обърнато
към тишината

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Весела Кучева – Deerest memmories from Richmond park

Deerest memmories from Richmond park

Във влака Левски-Александрово
дори с ключето на кондуктора
никой прозорец не може да бъде отворен
затова пък всяка една от дръжките лепне
станала съм лепкава като отпечатък
от гърлото на буркана със сладко
около кръглото на уста на момиченце
(я стига глезотии
изцапала съм се била
който го е страх от вълци, да не ходи на гарата
влакът е пералня за ума, не за тялото)

по-леко се понася гледката
ако си мислиш само за далечните неща
освен това е добре за очите
в такива моменти се сещам за Richmond park
горско облачно безвремие
елени и лисици
ако новодошлият в купето би имал глава на животно
то на какво животно би имал глава?
Не се разсейвай, в Richmond park
в далечината
и после в близостта
дочухме виковете на преследвани от стършели деца
разбира се
че ги подминахме колкото бързо ни беше възможно
да се спасява кой както
може
точно както
кой както може да си намира от какво да бъде преследван
нашето беше да играем на не докосвай земята
получаваше ни се, не я докосвахме
в един момент явно сме стигнали края
щом можехме да се обърнем
и да видим колко са красиви
невидимите ни следи в полегналото жълто на тревата
на мястото, където спряхме, имаше едно езеро с лебеди
а на отсрещната пейка лисица сплиташе на две куки
лисича прежда в софтшел за кожухчето си

влакът Левски-Александрово спира на гарата
някои от хората слизат
но не и животните
които до едно остават по местата си.

 

Обява за това, че си търся съквартирантка

Дали на някого му се живее,
където аз живея?
Знам, че повечето от вас
нямат представа къде е това,
още не съм дала обещаното
при сключването на сделката с брокерката
house warming party,
но се опитайте да си представите
една квартира в самия център на София,
едната от стаите й е моя,
там правя упражнения за разтягане сутрин
и наблюдавам жената от съседната сграда,
която всеки ден полива мушкатата си в червена рокля.
Другата стая си търси човек.
Тя е една светла стая с малко балконче,
от което можете да видите
как се променят короните на дърветата долу на улицата,
скоро ще започне смяната на цвета им
през жълто и оранжево до черно-бяло,
а ако се задържите достатъчно дълго, до пролетта
и нежното развиване на листата
в онази първа крехка зеленина на млада салата,
ще бъде много трудно да решите
дали да си останете където сте
или да се преместите на кухненската тераса,
която гледа към Витоша.
Там можете да седнете на плетения стол с възглавничка
и между пръстите на дясната ръка да стриете
листо от ментата в зелената саксия,
а между пръстите на лявата –
от лилавата саксия стръкче мащерка,
докато чакате залеза, който,
за още по-голям разкош, в определен момент от годината,
разстила светлината си и очертава сянката
на западната мъничка тераса от квартирата,
за която си търся съквартирантка.


Не съм напълно сигурна дали съм ти го казала това, или го помислям на себе си

Водоравни сме на пясъка от доста време
с глави към морето. Вместо с прах,
кожата ни постепенно се е наслоила с песъчинки.
(А казват, че домашният прах бил изграден предимно от частици
мъртва кожа, паднала от животните, растенията и човека.)
Не е ли
причината да го обичам толкова,
че пясъкът не може да прашаса?
Тук трябваше да донесем всичките си грамофонни плочи
вместо да умуваме как да ги чистим по спирала
с антистатични парцалчета от периферията по посока на етикета.
Не съм напълно сигурна дали съм ти го казала това,
или го помислям на себе си.
И същото е и с въпроса откога не сме се къпали
със сладка вода.
Единственото сигурно е допирът,
не знам кога ръката ти се е протегнала към мен,
но те усещам как с разперени пръсти гребеш през косата ми.
Вероятно значи съм ти казала за сладката вода.
Докато я разресваш с ръце,
от косата ми зазвучават пуканките на грамофонната плоча.

 

Покажи ми глупака, който ползва ножиците за плат за хартия

Обратното на водна кула
е дъното на кладенец.
Най-силната страна предполага наличието на друга,
равна по мощ ужасяваща слабост.

Приемам поканата да седна до теб,
без да очаквам, че рязко
ще извърнеш глава към дясната ми ръка,
на която съм се подпряла,
и за един дъх време ще ме вдишаш,
от костта през мускулите до повърхността на кожата.
Ако в този момент можех да кажа онова,
което щеше да дойде по-късно,
прехвърляйки на ум
една по една
възможните редакции на тази нощ,
щях пак да се обърна,
но вместо да мълча,
с език бих избутала думите през устата си:
„кожата ми не е цвете за мирисане,
предпочитам да я мислиш като плат,
който би могъл със зъби на парчета да разхапеш“

Най-силната страна предполага обратна най-слаба,
обратното на водна кула
е дъното на кладенец,
означава ли това,
че ако тази нощ проявя ужасяваща слабост,
на сутринта ще съм приела нова добродетел?

Кожата ми нощем нищо не усеща,
припявам си
и тази песен ще спаси живота ми,
точно както
обратната ще бъде вдъхновението да го проваля.
И все пак, покажи ми глупакa, който ползва ножиците за плат за хартия,
този, който би устоял.

 

Всяка врата се отваря случайно

Излишно е да търсим ключове –
всяка врата се отваря случайно,
завесата пред входа на Дома на киното
сама открехва себе си за нас

случайно
преминаваме текстилното й тяло,
тънко,
почти двуизмерно,
толкова
по-лесно е да го отмахнеш с ръка,
излишно е да търсим ключове.

В салона можем
известно време да продължаваме да вървим в тъмното,
да се успокоим, за да намерим ритъм в крачките си
и между редовете да си мислим разни работи
или
да седнем на съседни две места –
аз обещавам да говоря по време на филма,
да се намесвам
и да правя
различни забележки,
излишно ще е хората отпред или отзад
да се обръщат и с погледи да ме предупреждават да престана,
ако го правят, ще им кажа:
не съм от тук,
не влязох в киното нарочно,
попаднах вътре без билет,
всяка вратичка пред мен
се отваря случайно.


Слънцето на обратно изглежда по същия начин, както и наопаки

Ядат слънчогледови семки
направо от питата,
черепът на цветето,
с няколко пълни и почти всички
изпразнени орбити;
избира
кои да го болят
и с кои да се взира,
а може би не цветето се взира в хората,
а те го гледат,
а то ги яде,
макар че,
при положение, че цял живот са яли,
така да се откажат?

 

Тати лъже

когато бях дете

едната ми ръка миришеше постоянно
на чужди ръце,
слагах длан на очите си,
вдишвах дълбоко
миризмата на нечие друго тяло,
излъчвана от моята собствена длан,
подозирах баща ми, че лъже
като малък жълт паяк
или като малка жълта бълха,
разтварях ръка от кутрето към палеца,
вдишвах,
вдишвах дълбоко,
докато баща ми пресичаше улицата,
докато траеше цялата му разходка по магазините,
пусках въздухът да обикаля
из вътрешността на тялото ми,
както обикаляше баща ми из кварталите и уличките на града,
и оставяше ръката ми затворена в нечии чужди пръсти,
задържах въздуха в корема си,
докато трае целият му престой в магазините,
издишах чак накрая,
когато видех как баща ми идва,
от моята страна на ъгъла,
като малък жълт паяк
или като малка жълта бълха
върти около китката си
празната пазарска чанта,
той идваше при мен и казваше:
„съжалявам, пиле,
няма сладолед,
магазинът и днес е затворен“

когато бях дете,
едната ми ръка
миришеше постоянно
на чужди ръце,
допирах си я до челото,
вдишвах,
мислех си как
тати лъже.

 

Фойерверките над Кот Д’Азур

едни светлини, които никога не съм виждала
на някакъв гръцки остров
аз сгъвам на две опаковка от шоколад ION,
опитвайки се да разчета надписите, напечатани на непознатия език
над клончето с цветове в розово-бяло
(череша?
круша?
ябълка?)
моите лични предпочитания винаги биха наклонили везните към крушата,
крушата във всичките превъплъщения на този плод,
който,
ако е мек,
не може да изтрае повече от една нощ в горещината на острова
без да хване бели червейчета и от онези мънички черни мухи,
които карат зеленото да ръждясва в кафяво.
Аз сгъвам красивата опаковка от шоколад,
за да я съхраня изгладена в тетрадката, където си запазвам това-онова,
без да знам, че точно в същия момент
на една улица в София
ръката на пощальона приплъзва едно цветно картонче в кутията ми,
картичката с фойерверките над Кот Д’Азур,
която никога няма да видя,
защото в последния момент пощальонът размисля,
решава
да я запази за себе си и своите пръсти,
докосвали толкова други хартии,
към нито една от които, обаче,
не е усещал изведнъж такава близост,
както към картичката, която някой е решил да ми изпрати
от празничните светлини над Кот Д’Азур.

 

Бяхме на една пейка и единият ми крак беше във въздуха

на Жоро Аранжоро

бяхме на една пейка
и единият ми крак беше във въздуха.
„Тези деца трябва да са толкова гладни“,
чух как казва една преминаваща жена
на детето си
„внимавай чипсът да не те пореже по устата“,
чух как казваш с устремена към пакетчето ръка

ядяхме български чипс на една пейка,
бяхме толкова гладни,
въобще не внимавахме
„и да те пореже, какво толкова,
ще има една дупка, и ти ще знаеш къде е“
в крайна сметка,

защо е необходимо да се хитрува?

 

Рибарят ме държи високо

просяците се опитват да ме спрат
за да попитат
„извинете, може ли един куршум“
(„аз нямам“, „тогава може ли два“)
но мен те няма как да стигнат
освен с лепкавия си мирис на влажни пакетчета захар
мен
рибарят ме държи високо
аз
не съм риба
не-съм-ри-ба
не съм би-ра
не съм и жена
аз съм едно орлово перо
тясно, право и твърдо
закачено за заострения връх
върху главата на рибаря
някои го наричат рог
но да дадат име не им е достатъчно
и продължават още дълго
още дълго
да опитват колко е наточено с върха на десния си показалец.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

редколегия:

Владимир Сабоурин – Троцки потегля за Мексико на празен норвежки танкер, 19 декември 1937 (08. 03. 2017)

Васил Прасков – Преди края на света слушаме Риана (25. 03. 2017)


ПОЕЗИЯ

Александър Иванов – Меланхолия (25. 03. 2017)

Божидар Пангелов – Улица в Ефес (23. 03. 2017)

Василия Костова – Нирвана (25. 03. 2017)

Венцислав Арнаудов – Намерил я свита в ъгъла под душа (03. 03. 2017)

Виктор Иванов – Нощ (24. 03. 2017)

Денис Олегов – Моторни песни (15. 03. 2017)

Елена Янева – Книгата на звероукротителя (23. 03. 2017)

Жара Гавран – Красно село (22. 03. 2017)

Ивайло Мерджанов – Дневник на бойните действия (24. 03. 2017)

Иван Такев – Поредна нощ (16. 03. 2017)

Кева Апостолова – Ето така или нахални жертви на устрема (22. 03. 2017)

Ружа Матеева –  Купести облаци (17. 03. 2017)

Стефан Гончаров – Циганско лято  (25. 03. 2017)

Стефани Гончарова – Зимата (24. 03. 2017)

 

ПРЕВОДИ

Велимир Хлебников – Зверилник (превод от руски – Владимир Сабоурин) (01. 03. 2017)

Роберт Музил – Из „Мъжът без свойства“. Неизбавените нации и мислите на генерал Щум за смисловото поле на думата «избавление» (превод от немски – Владимир Сабоурин) (04. 03. 2017)

 

КРИТИКА

Владимир Сабоурин – Мерджанов пасион: медитации върху „Ремисия“ на Ивайло Мерджанов (23. 03. 2017)

Ива Спиридонова – Ивайло Мерджанов – „Ремисия“: „Да ти напиша стих за това което е неизречимо“ (06. 03. 2017)

Иван Маринов – Фрагменти върху „Ремисия“ (15. 03. 2017)

Сирма Данова – Боян Магесника в историята на настоящето (17. 03. 2017)

 

КИНО

Красимир Христакиев – Пътища в гласа: стилистическото потекло на Лок (10. 03. 2017)

 

ОБЩЕСТВО

Владимир Сабоурин – 8:15 мин. слава в резерв. Нова степен на паразитния пиар (05. 03. 2017)

 

СВОБОДНА СЦЕНА

редколегия:

Николай Владимиров – Поезия (25. 03. 2017)

Ива Спиридонова – Във всяка рана разцъфтява пролетта (17. 03. 2017)

Габриела Балева – Дръпнах си от твоята цигара (18. 03. 2017)

 

ПОЕЗИЯ

Айча Заралиева – Твърде голямо е всичко (19. 03. 2017)

Айше Рубева – Жаждата (23. 03. 2017)

Анна Мария Станоева – Гордост и предразсъдъци (13. 03. 2017)

Антоанета Богданова – Френска сюита в ла минор (14. 03. 2017)

Ая Бсесо – Не се научих да живея (19. 03. 2017)

Благовеста Пугьова – Стъпила на Партийния дом (08. 03. 2017)

Валентина Йоргова – Атентант (24. 03. 2017)

Ванеса Димитрова – Химикал (22. 03. 2017)

Вангел Имреоров – Октомври (09. 03. 2017)

Ваня Клечерова – Поздравителни картички (08. 03. 2017)

Весела Кучева – Deerest memmories from Richmond park (01. 03. 2017)

Весислава Савова – Дървото на живота (07. 03. 2017)

Виктория Димитрова – Котешка неделя (04. 03. 2017)

Виолета Воева – Хипноза (23. 03. 2017)

Габриела Маринова – Като стара история (12. 03. 2017)

Даниел Йовков – Мастилото (21. 03. 2017)

Дарина Денева – Разговор на глухонеми (09. 03. 2017)

Дачо Господинов – Снегът на малкия провинциален град (10. 03. 2017)

Деси Нико – Аз съм Алиса (09. 03. 2017)

Детелина Тихолова  – Сезонът на маковете (13. 03. 2017)

Диляна Георгиева – Салон за красота (21. 03. 2017)

Димитра Канева – Шекспиров живот (01. 03. 2017)

Димитър Пенчев –  Скачам върху изправената линия на сърцето си (16. 03. 2017)

Елена Коева – Фар в средата на Бермудския триъгълник (22. 03. 2017)

Ерик Давидков – Детето на Силвия и Лангстън (18. 03. 2017)

Заря Божкова – Да откриеш мъжа в мен (02. 03. 2017)

Зорница Харизанова – Анархия (19. 03. 2017)

Ивона Иванова – Тайминг (18. 03. 2017)

Иглика Дионисиева – Градът на избитите (06. 03. 2017)

Илиана Илиева – Играта продължава (08. 03. 2017)

Камелия Василева – Краят на всеки разговор (03. 03. 2017)

Камелия Накова – Нарцис (02. 03. 2017)

Константин Димитров – Четирите годишни времена (19. 03. 2017)

Константин Кучев – Смаляваща се вселена (14. 03. 2017)

Крис Енчев – Дъното (21. 03. 2017)

Лили Димитрова – Ако се събудиш (11. 03. 2017)

Людмила Дукова – Рибарите (20. 03. 2017)

Людмила Христова – Пълнолуние (20. 03. 2017)

Мария Сердарева – Образ и подобие (22. 03. 2017)

Мария Стоева – Смехът на очакванията (15. 03. 2017)

Мартин Лазаров – 25-ти кадър (05. 03. 2017)

Мартин Петков – 13 декември (13. 03. 2017)

Милко Христов – Зимно слънце (02. 03. 2017)

Минко Танев – Пустинни треви (17. 03. 2017)

Митко Ламбов – La Sylphide (21. 03. 2017)

Надежда Станилова – Еволюция (21. 03. 2017)

Нели Георгиева – Майсторът и Маргарита (24. 03. 2017)

Николай Пенчев – Пътят към дома (06. 03. 2017)

Николина Рачева – Междузвездни войни (20. 03. 2017)

Петър Краевски – Кланица (04. 03. 2017)

Петя Атанасова – Обсебване (10. 03. 2017)

Петя Ташева – Два пръста над земята (16. 03. 2017)

Петя Шалева – Мълчанието (16. 03. 2017)

Полина Господинова – Вероятности (22. 03. 2017)

Радка Миндова – Амулети (05. 03. 2017)

Радостина Георгиева – Арогантна физика (18. 03. 2017)

Райна Вакова – От дъното (12. 03. 2017)

Рали Братанова – Суперсили (11. 03. 2017)

Роман Кисьов – Черно на бяло (07. 03. 2017)

Росен Борисов – Амнезия (23. 03. 2017)

Росен Григоров – Стадион (10. 03. 2017)

Росица Пиронска – Виелица (10. 03. 2017)

Сашка Йотова – Забравих да ти кажа (18. 03. 2017)

Северина Плачкова – Граница (20. 03. 2017)

Симеон Аспарухов – Най-дългото сбогуване (07. 03. 2017)

Спаска Гацева – Дом (01. 03. 2017)

Станка Парушева – Светкавици (04. 03. 2017)

Стоянка Боянова –  Новолуние (17. 03. 2017)

Тереза Петрова – Само по теб върху себе си (22. 03. 2017)

Тони Теллалов – Чиста свобода (15. 03. 2017)

Христина Гутева – Непоканени думи (03. 03. 2017)

Христина Лалева – Княжево (15. 03. 2017)

Христина Панджаридис – По вика ще ме познаете (03. 03. 2017)

Цанка Шишкова – Диви рози (23. 03. 2017)

Ценка Кучева – Днес (14. 03. 2017)

Яна Копчева – Липсата като цунами (12. 03. 2017)

 

ПРОЗА

Анита Велева – Три нюанса: Бяло (19. 03. 2017)

Ася Радева – Предателят (06. 03. 2017)

Николай Фенерски – Сана – бана (11. 03. 2017)

Светлозар Стоянов – Тушков (20. 03. 2017)

Стойко Русев – 8:48 (05. 03. 2017)

Димитра Канева – Шекспиров живот

шекспиров живот

вживях се в ролята
на офелия
реших да послушам
хамлет
и да отида
в манастир
но тук вътре
под черната забрадка
на инфантилната страст
изгарям до пепел
поне веднъж
да умра като
жулиета

 

актьори

всички бягат от болката
или я притъпяват
ние я дишаме
като въглероден диоксид
изживяваме я
отново и отново
носим я с гордост
като военен орден
като венчална халка

 

влюбване

предизвикай ме
омай ме
да изляза от кожата си
да ти я дам
да си направиш
шал за спомен
и колкото и
да се изкушавам
да не те
удуша

 

***
не се влюбвай
в мен
защото мога
да ти предложа само
грижа
а ти се грижиш
добре
за себе си
вместо това
изнасили душата ми
и я остави
да твори
с общата ни
кръв

 

безизходица

няма как
да приспиш
болката
когато болката
си ти
а не можеш
да заспиш

 

***
твърде рано
започваме да страдаме
за важните неща
но твърде късно
осъзнаваме
кои са те

 

***
в главата ми
винаги вали
като из ведро
излизам на улицата
и съм напълно
сама
защото всички останали
ги е страх
от дъжда

 

съвет

увий перли
около нечий врат
остави ги да го оцветят
в мъртво червено
наблюдавай ги как падат
една по една
и се търкалят
като последните
глътки въздух
на удушения
извърши
масово клане
на цветя
подари телата им
на смъртта
може би
ще се почувства
жива

наречи тази операция
любов

 

***
преди да колите
или ако сте
по-модерни
да стреляте
си спомнете
че има и друг начин
не е невидим
и вие не сте слепи
просто
ви е страх

 

***
в ада
могат да се окажат
само тези
които твърдят
че другите
не заслужават
да отидат
в рая

 

***
в любовта
никой не съществува
и всички живеем

 

***
когато ти кажа
че ще те обичам
вечно
ще знаеш
че думите ми са
кристално чиста
истина
защото виждам
че дори
сянката на любовта
не живее по-малко
от винаги

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017