Майсторът и Маргарита

да обичаш мъж
толкова много,
че всеки трамвай
в града
слага начало
на фабула,
а между действията
котката в парка
ти проговаря.

 

Думите са равни

всеки се ражда
с вразумление свише,
после нещо се обърква
и започва
да живее без отлика
от всички останали,
което е дълбоко скучно
съждение
във свят
на нищоговорене,
където вече
няма хора
като Маяковски
със съдбата
да се използват
прекрасни цинизми
от битието,
защото е силно забравено,
че думите са равни
и всеки се ражда
с вразумление свише,
а после нещо
се обърква

 

В градината на предците ми

спонтанно
се надпяват младини,
а през всеобщата наслада
никне млечна маточина,
която проветрява моята стая
всяка сутрин,
когато искрите светлина
се забождат във въздуха
и космическия мрак
изтича като слънчев часовник,
докато небето стане опако
със следи
от калиграфския ход на историята
и видовете цикъл
в четирите годишни времена
на Вивалди.

 

Пролет

тогава,
когато денят минава внезапно,
виждам анатомията
на февруари
като образ и подобие на пролет,
която води сезоните
със слънце
към неродените сираци
на войната,
без следа от тамян
и дафиново дърво,
защото миналото
е аутизъм –
плаши се от докосване и мирис.

 

Приласкаване

имам нужда
от приласкаване
на смело направени
неща,
които да оставят
ярки следи
или рани
по моето същество,
пълно със енергия
да славослови
идеята
за антипод
на равнодушие

 

Любов

пуска корени
и в токсична среда,
носи помощ,
не вижда
логика,
не търси аргумент,
а просто
състояние на мир,
във всичко потънало
под чертата,
през вековете
шумолене в главата
шумолене в главата
шумолене в главата
с тройно ехо
от гласовете
на вечерните птици
когато наоколо
човечеството расте
и плаче.

 

Заслънчеви се

трогателно загрубя
слабостта на патроните
в мишените
на моите възторзи.
и навсякъде виждам
бутафории от смелост,
невинните треви обиждам
защото приех
вродена неумелост
да бъда момичин венец.
Заслънчеви се,
а слънчогледите и те
все гледат
към неговата сянка.

 

Съприкосновение

някой ден
сюжетната линия
на живота ми ще стигне
от Сена до Сибир
с влакна от трудни решения
и различни впечатления
за съприкосновението
между честолюбие и поражение
в гърдите ми,
където погрома
не е еднолик,
а сплотява дълбоко
оръжие с мир
като сентенция за знамение
в душата,
която е с няколко грама
по-лека,
заради болката.

 

Нещотърсачи

бученето
на подземната река
е състояние на буден човек,
което величествено
избистря чернозема
в самото отчаяние,
когато хипоталамуса
обезболява душата
и отменя тоя свят
като гангрена
с мракобесен
дисонанс.

 

Потъването
е динамично нещо,
прилича на кардиограма
с патологично течение
към пластичен бунт
който рязко променя
атомния състав на благородството
в процесa недоволство
от сравняване на света
с космополитен биполяр,
където хората отнемат лакмус
и не знаят от какво се прави хляба,
защото всичко кънти на кухо
и се променя систематично
като в акрилна
лаборатория.

 

Тъжно като джаз

понякога
дните изглеждат
тъжно като джаз
и никъде не намирам
топъл кехлибар,
вместо него
е пълно
с вмешателства,
а въздуха рови
в белите дробове
повече
от лоша идея.

понякога
светът прилича
на филм за Берлинале,
не разбирам немски,
но знам
какво ще се случи
накрая.

 

Ще пиша

докато ми се изтрият ръцете
от обичане и глаголи
в разказите
за Микеланджело,
един аскет, няколко катедрали
и призма, през която виждам
как загадъчно
се измислят електролити,
ако приемем, че населението
ферментира и се гъне
в самозабрава
от малодушие
без да заизпитва
лудешка нагласа
като версификация
на млад поет.

 

Пиеса с окончания за предопределение

нямат възраст
късите съединения в главата ми
които раздуват времето
до безкрай,
написан със сечение
на латински,
по периферията
на стената,
където висят
мрачно шарен триптих
и много пулсации
след утрешното пресищане
с въздух,
който ще стегне
като юмрук,
за да ме защити от страха,
че всичко се повтаря
в спирала.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *