Кръстопът

С имало едно време… започва всяка приказка,
моята започна на един кръстопът –
търся се, намирам се, губя се…
търся се, намирам се, губя се…
С митичния звук на ней
като дервиш се въртя около оста си –
от къде съм тръгнала, къде съм, къде отивам…
от къде съм тръгнала, къде съм, къде отивам…
– Живей там, където си погребал мъртвите.
Аз ги погребах в четирите точки на света.

 

ПРОТЕГНАХ РЪЦЕТЕ СИ,
с дясната длан приемам от небето,
с лявата давам на земята,
аз съм тази, която дава семето на сеяча
и пази житото на жътваря.
Танцувам по четирите точки на света,
за да узная дали съм странник
или само пътник.

 

ВСЯКО ЗНАНИЕ СЕ ЗАПЛАЩА
защото даром нищо не се дава.

Не съм Ибрахим, син на Тарак,
за да дам сина си и да получа знание.
Слаба съм.
Боли ме.
Невежа съм.
Знанието ми убягва.
Трябва да се науча да чета
между редовете.
Книгата е тайнствена като утробата ми
крие се всеки път, когато я разтворя
може би, защото търся водата, а не жаждата,
изучавам водата,
а не знам нищо за жаждата.

 

Куфарът

Винаги, когато ме заболи,
си стягам куфара
и нужно, и ненужно заключвам в него.
Като Нух се приготвям за спасително пътешествие
крия се във вътрешните му джобове,
изчезвам и се появявам
с надеждата да бъда намерена,
Арарат е изчезнал,
а болката не се превръща в лек.

 

Генезис I

„И не е нужно слънцето да настигне луната,
нито нощта да изпревари деня.“
Коран, Сура „Ясин“ – 40

Ако знаех, че дървото следва листото
и зародишът е по-важен от корена,
а музиката е вибрация на молитвата
и не е състояние на духа,
нямаше да изследвам
дървения мост над реката
нито да се опитвам като Муса
да проправям път през водата,
а щях да се науча да бъда първо човек
и след това нещо друго.

 

Решението

„Материалът, от който е направен
камертона се изменя:
ту влагата му влияе, ту сушата.
Верният тон е в самия човек.“
Петър Дънов

– Слаб е човекът,
пътят до безсилието е кратък и лесен
кръвта е жадна за още кръв,
трябва да заровим зюлфикяр,
разумът да е нашето оръжие.

Говореше водачът,
ние го слушахме
сякаш земята откъдето изгрява слънцето
никога не е била наша,
а човекът, пил от извора,
е останал жаден
водата не утолява желанията
и иска да погълне всичко.
– Да бягаме, да бягаме, да бягаме…
– Познанието е нашата сила…
– Чия земя ще ни приеме?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *