Красно село

/навсичкикоитопишатзабабасипонежеемодерно/

липите пред входа
ухаеха на бъдещата ти деменция

панелките бяха наблъскани
като кубични затвори на лудостта
никой не знаеше че си болна
докато не започна да изчезваш по улиците с дни
и вече нямаше с кого да споделям
как плачех тайно под китеника
и си представях че не съм завита
с вълната на черната овца още от раждането
тогава не знаех че насилието е начин на децата да утвърждават болката
за да не забравят че съществуват
после аз забравих
че съществувам

богът на деменцията често поразяваше
най-съвестните граждани
как да не завършиш като мозъчен инвалид
след като прекараш цял живот в ПАН’д’ЕЛКАТА?

започнах да си слагам хартия на тоалетната чиния
когато ходех до клозета
по поръчение на Дева Мария
никой не знаеше че си болна
опрости ни
старите тапети още помнят жълтите крясъци
които се предават по наследство
след първото самоубийство в семейството
след първата студена ласка от майка към дъщеря
аз прекъснах кармичния цикъл
аз бях спасителя на семето
на бащата на децата ми

сега лежиш като неподвижен труп
в леглото
опрости ни че не те убихме в старчески дом
опрощавам те че ме направи човек

 

Пинокио

Синята фея потупа носа на Пинокио с вълшебната си пръчка,
от него се посипа бял звезден прах:
– Пожелай си нещо…
– Искам да стана истинско момче!
Масата се напълни с бели магистрали,
Пинокио щастливо скочи в тях.
Няколко дена след това лежеше
свит на пода и трепереше,
носът му вече бе станал достатъчно дълъг,
за да се обеси на него.
Пинокио затегна примката
и се ритна.
Вече бе истинско момче.

 

*
Искрици живот
трептят в тъмното –
мухълът се е заселил в надеждата ми,
пуснал е корени по останалите ми органи
и е запълнил празнотата
в хладилника,
който ухае на глад.
Червата къркорят в божествен транс –
от сълзите им се роди душа.

 

*
вечеря на свещи
разрязваме филия хляб
с нож и вилица
мухълът е деликатес
само за Богатите
мухълът си има собствен дух
който се явява от последната троха и шепти:
зелени са дните ви
зелени са гърдите ви
блатото отдавна е жабурнясало
и пълно с удавници

а ти плати ли наема?
а ти плати ли сметката за ток, скъпа?
защото восъкът май вече
се стопи по зелените ми стъпала
заедно с мечтите ни?

 

Подуене блус бенд

накара ме да бъда Юда
за да построиш двуетажна гробница на брат ми
и да Му смениш дограмата и тапицерията

скелета на брат ми лежи от години
на долното креватче
скелета на брат ми е потънал в мен
и злобно бърка във всичките ми дупки
човърка в мозъка ми
стиска сърцето ми
само шамарите си ги удрях
сама със светите мощи
когато цветето ми разцъфна
ръцете му станаха човешки

брат ми бе достоен човек
той умря преди да бъде заченат
заедно с надеждата ни за по-добро бъдеще

само хлебарките присъстваха на опелото
пееха за лъжите ти
и вените които се слагаха на масата
и сами се режеха
тогава за първи път познах Буда
и започнах да събирам
домашните ни любимци в буркани
и да ги пускам на улицата
малко преди да се задушат
за да им подаря Спасението

всяка вечер гнева и истерията
идваха да поднасят цветя
на гроба на брат ми

сълзите ти направиха
сухата река
пълноводен квартал на болката

скоро след като царството небесно
се пренесе в дома Му и Го обкичи
със златните венци на моя отец
и Той рече: “ изпих парите ти.
вече не си ми потребна.“
спря да спиш на едно легло с Него
и започна да спиш на едно легло с мен
просто защото новият ни диван беше твърде разскърцан
за разлика от Неговия

Господ опрости греховете ти.
Но ти ще ги признаеш ли?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *