Аз ръмя като бог пред теб в сумрака на следобеда и ставаш непривично откровен. Оголваш втори път реброто си, но аз вървя по моста над очите си, над хилядократното им огорчение и не поглеждам в тях. Моят вятър те стрива на брашно и те навява в собствената ти мелница. Влагам повече сълзи, за да се върнеш по-топъл и човечен. А после ще те хвърля в робската ти кал и ще си ида. И ще те преживея в зимите на слънце. В климата на чуждите ръце, над чашите с вино, в които причакват тъмните лози с лисиците на моя смях… Разбирам, какво значи принудата. С тяло от пустиня, нахапана от собствената ми злост, се раздавам песъчинка по песъчинка на всички хора, които някога ще срещаш, които ще те съветват с добро, или ще те причакват в гръб. Остатъка от пясъка си влагам в стените на църквите. Но на един мъж не отива да е набожен. Там във восъка, в пожълтелите икони, за миг ще разбереш, кое е непонятното в болката, в моята отявлена илюзия. И ще различиш атомите на смъртта във вятъра. Тя ме срещна в три поредни есени. От камшика й ставах синя и опияняваща. Добра събеседница и лоша любима. В мен привиждаха живота, в една единствена отломка от огледало, която пазех на сметището на духа си, за да завладявам. Нямам праг, за да те чакам. Как се стъпва върху есенно листо, за да те погледам сутрин в парата от прозореца. Как се говори с отчаянието. Спокойно и равнинно. В кафяв костюм, то прилича на нотариус, все нещо изповядва. Прехвърля ме на неясни купувачи. Аз се впивам в устните, в небръснатите скули, допирам утайката на личността си, докато не започне да ме души. И подписвам всичко. Старостта и крайбрежията на последните въпроси. Казват, че съм добила суров израз и не се нуждая от бастун. Само плаша птиците, но всъщност, с едно единствено почукване, знам, че ще ме чуеш от много светове. Знам, че пътят ти се влачи като миг, като каймака по чашите. Слънцето обезнаследява чувствата ми. Скоро ще обичам пчелите точно толкова, колкото и теб, захарта се топи и те отмива от всяко сетиво, което съм събирала в една личност, която се къпе в кал и стиска кориците си. Онова съдържание, в което взимах душ и хладна, и на пръсти се измъквах по стълбите. Прорастващата тъмнина пълнеше тялото ми като памук, а някой в края на леглото го шиеше. Това беше ти. С хуманно хладнокръвие. Кръвта ми е още при живите. В полските нощи. Горчи в слънчогледовите пити. Аз се оглеждах в лицата на зайците и в своята непростреляна същност пропуснах грях. Мирисът на барут от косите ми се усилваше с предчувствията на зрелостта. Истината, истината.. беше тук. Не усетих, откъде дойде искрата. Но ето днес, слънцето е достатъчно честно в белотата си. Аз кимам и приемам онова, което ми казват. Но хората са само фигури, които разместват дните ми. Садят зеленчуци или вадят органите ми и ги мъкнат по шах-матното платно. Раждат моите деца. А аз разпилях гените си на връщане от спомена за теб, пресякох пещта на крехкото си тяло, за да стигна. До теб, обла вяро. Моето поробено аз остана тук. Гледам те с равнодушие. В мен отсъства изпитанието на жертва, която се бори в дъха ти. Всичко е така прозаично, сякаш току-що си убол пръста ми. Аз чакам резултата от кръвта. Но тя си отиде с жената, с която разговаряш, а аз ви слушам отпусната и безразлична. Тя е докосвала чемширите. Оставила е пържещ миг от ада в тишината ти. Това, ли бях аз Господи? И този ли си ти сега? Дъжд, който обяснява старостта. Ще скоча в канавката на тази свършеност и с лъч ще избода окото ти. Тогава ще се помирим.
Дошла съм за остатъка от дните си. По-близо и по-близо до лицето ти, отровата се пие леко. Дошла съм, за да ти простя.

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *