***
Ръка си
върху снежната ми
кожа.

Във всяка рана
разцъфтява пролетта.

 

***

мълчанието
на инстинкта
непреодолимо
ни разделя
когато телата
насила умират
погребани са
в мъртва тишина
от липса
на докосване

 

18+

и езикът ми може
да пише поезия
бавно слиза
по твоето тяло
да постави
с присъствие
точката

ти със пръсти
разкъсваш
до вени
и ме пишеш
с отсъстваща
кожа

твоят ритъм
е стих
аз съм вечност
достигнала
края си

 

Дъждовни сбогувания

 

1
Прегръщаш на тръгване.
Оставам мокра следа
по ръцете ти.

 

2
Ръката на стъклото
докосва дъжда.
А мисълта ми жадна
тебе.

 

3
Без да искаш
изпускаш погледа си.
Очите ти догонват
мене.

 

4
По пътя към дома
правя обратен
в насрещното.
Катастрофирам
сред дъжда
умирайки
до следващата
среща.

 

***
1
Само сънят разбира
езика на сълзите.
Уморени очи,
оцветени в зелено.

 

2
Най-страшната
прегръдка
е безръка.
Ръцете са
за някой друг.

 

3
Трудно се съмва,
когато откриеш,
че изгрева у теб
е само чуждо
отражение.

 

Снимка

От кадъра
изрязвам си
сърцето ти.
Или света.
Кое, кажи ми,
предпочиташ?

 

Езикът на Бога

Мълчанието
ми превежда тишината
на думите, които всъщност
сме.

 

***
Всеки ад
е обещание
за рая
след потопа
излят от очите ти.

 

***
Най-добрият наръчник за бъдеще
се изписва с духовни убийства,
във които престъпник и жертва
носят кръста със твоето име
по посока пръстта
върху гроба ти.

 

***
Ще береш плодовете
на нашето щастие,
ако корени пуснеш
във мене.
Трябва смелост
надолу да слезеш
под земята,
погребала
тайните.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *