***
Искам да емигрирам.
В себе си.
С теб.

 

***
Тази вечер няма да говорим.
Тази вечер ще мълчим.
Двама – за едно и също нещо.

 

***
Когато отговорите са узрели
и истините –
отдавна намерени,
ела
и изяж една ябълка с мен.

 

***
В онзи странен миг
на яснота,
прозрял до болка
истината,
ти вече знаеш –
от красота
боли.

 

***
„Затвори очите си
и ме виж…“ –
каза тя.
И го събуди.

 

***
На таралеж
ще се превърна,
да не ме докосваш
и с поглед.

 

***
Кактус си.
В безводието на този ден
ще понесеш ли
сушата
да ме няма?

 

Според възможностите

Някои жени пърхат с мигли,
други – с криле.

 

***
Най-много
си тук,
когато ми липсваш.
Парадоксите са естествени.

 

***
Знаеш ли какво е фантомна болка –
да ти липсва нещо твое,
което вече нямаш.

Боля ли те?

 

***
Дали бисерът знае
как го създава
мидата…
И боли ли го
от това познание…

 

***
Хайде да помълчим още малко.
Вкусът на мълчанията ни
е различен
сутрин – когато се обичаме,
денем – далече във всичко,
и в нощите –
когато тишините ни
се намират,
и излишните думи умират,
обесени на въжето от смисъл.

Хайде още малко да помълчим.
И да сме близки. Наистина.

 

Признание

Когато ти казах, че ми липсваш,
те излъгах.
Няма ме
без теб.

Липсвам си.

 

***
Ще си ме носиш навсякъде –
като белег
от накриво зараснала рана.
На лявата длан.
Точно там, където
линиите на живота и на сърцето
се пресичат.

 

***
В красивите думи от вчера
не те намерих.
Там тебе те няма.
Днес
ще те търся в мълчанието.
За двама.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

One Comment

  • Валентина

    Неповторими стихове! Силни, ясни и въздействащи със своята искреност и пестеливост на изказа!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *