Отражение

В огледалната повърхност
на книгата
тя видя себе си
красива.

 

***
Броя мъжете,
които ме поздравяват за Осми март.
Те са двама –
един, който видимо ме обича,
и още един, който знае
как се държи
китара.
Дори баща ми не го прави.
„Татко!“ – скарвам му се мислено,
нищо, че е на осемдесет и седем.
„В следващия ни живот
аз ще ти бъда баща
– айде, може и майка –
ще те водя в парка,
в зоопарка,
на куклен театър,
ще ти покажа изгрева над морето
и залеза в планината;
денем ще гледаме птиците,
нощем – звездите…
Ще те държа за малката ръчица,
и ще те уча
да обичаш.“

 

***
Проблемът –
един зелен,
обикновен въпрос,
сънувал нещо лошо
тази нощ.

 

***
Чух, че се звъни.
Изтичах, отключих вратата.
Погледнах през шпионката – никой.
Отворих, с целия риск…
Отвън,
на тъничка нишка,
висеше едно паяче
и се усмихваше.

 

BG

Тука всички се познаваме.
Иде ми да поздравявам
жените с оранжеви престилки,
които измитат тъмното
в седем сутринта.

 

Днес

Днес срещнах един ангел.
„Приятно ми е, каза той,
името ми е – Приятел.“
Пихме кафе
и се усмихвахме.
После
той извади от ръкава си една звезда,
хвърли я в небето
и аз видях,
че тъмнината е измислица.
„Отвсякъде
можеш да виждаш тази звезда, каза,
за да не забравиш,
че съществувам.“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *