Сана – бана

Туристическа поема

– Два билета до Калофер за ранния влак, моля – хрисимо и раболепно изрекох, приведен в древното лоясало тъмнокафяво гише. Миришеше на гъби.

И тук настъпва пауза, още в началото на моя дързък разказ. Дръзновен исках да кажа. Увяхналата изкуственорусолява леличка дори с трепване на една мигличка не зарегистрира присъствието ми и не отрази думите ми. Може би трябваше вече да вадя стария люгер и да го насочвам към празната й главица. Телефонният й разговор продължаваше от поне два часа. Знаех, че никой не може да й плати толкова малко, колкото тя работи, затова продължих да се усмихвам към нея с всичкото ми търпение, което може да се натовари в три вагона. След минута повторих молбата си все така кротко. Защото без упорство, търпение и смирение върхове не се изкачват. Ако не ми вярвате, питайте оня писач на софтуер, моя приятел Краси. Той замина за Холандия. Чехия исках да кажа.

А ние с тринайсетгодишния ми наследник Дима си бяхме отбелязали в календара точно тая октомврийска събота като ден за тръгване и нищо не можеше да предотврати изкачването на тоя чудесен връх. Тоя гаден и долен връх. Обикнахме го този връх и го намразихме едновременно. Но повече беше любовта като че ли. Така че изрусените застарели гарови служителки не представляха дори елементарен дразнител за насъбралото се в мен благородство. Мен ме чакаха върховете, а нея я чакаха собствените й душевни низини. Ние ще си стоим във високото, ще се смеем и ще тържествуваме, а тя ще лази по корем долу в ниското, ще се пропива и ще псува на майка.

Бяхме си решили със сина да бъдем кротки по време на пътешествието, да не дърпаме внезапната спирачка, да не плюем през прозорците на купето, да не подпалваме гората, но уви, нищо от тия обещания не успяхме да спазим.

Продавачката ме погледна някак странно след още десет минути телефонно бърборене, съжали усмивката ми и овчия блясък в зениците ми, затова с кимване на главата си посочи да премина на съседното гише, където успях въпреки всичко да си закупя двата билета от нейната мустаката и твърде недоволна от живота си колежка. Железниците са вълшебни, но иди го обясни на тия двете женски – ще те застрелят. За толкова години са се научили да стрелят и убиват с поглед. Представих си за миг как аз и те сме в Дивия Запад и ще се стреляме, те двете отсреща, аз сам, под палещите лъчи, върху прашната улица. Съспенсът се сгъстява от музиката на Енио Мориконе, кадърът се забавя, пръстите ми леко помръдват с предчуствие за дръжката на люгера, но още преди да съм успял да докосна пистолета, техните жепейски и обидени от съдбата си очи са ме надупчили като решето.

– Благодаря – усмихнах се за последно на мустакатата лелка, но тя презрително изръмжа и се обърна да си върши друга някаква си нейна работа. Ще благодариш на майка си, ще благодариш, че те е родила, нещастник скапан, ако имаше пари, нямаше да пътуваш с тоя миризлив влак… Аз обаче се направих, че не съм прочел мислите й и въодушевено яхнах велосипеда, който ме чакаше пред входа на гарата.

– Сине – рекох на момчето ми – легни си рано, щото ще те събудя в четири и половина!

А после стегнах двете раници, натъпках ги с дрехи, сандвичи, вода и други подобни принадлежности като възторг, нетърпение и гъделичкащо усещане за път.

– Татко, това ли е глупавият влак? – попита ме с усмивка момчето ми след няколко часа, докато крачехме по тъмния перон.

– Да, татко. Това е гадината. И трябва да се качим дори. – Отвърнах уверено.

Въпреки недоспиването, не усещахме умора в тия първи секунди. Та-даф-та-даф, затракаха релсите, ще-разбереш-ще-разбереш, продължиха малко по-късно пак тия железни колелета, ммм-ммм, приглушено ни омагьосваше мракът, люш-люш се носеше вагонът, троп-троп потропваха първите слънчеви лъчи по клепачите ни след няколко десетки километра, но ние никак не бързахме да се събуждаме, защото целият свят беше наш и всички върхове ни очакваха и защото няма по-велико нещо във Вселената от един нов ден, в който си тръгнал към някакъв си връх и в който тоя връх се радва, че хей такива две човечета ще се заскитат там някъде из дантелите на полите му, дордето не пристигнат при самия него да му кажат „здрасти“. Ааа, и зельонъй папугай…

Може ли някой да остане равнодушен пред подобна всепроникваща радост? Исках да го разцелувам тоя влак, исках да прегърна всички спътници от купето, а след това да прегърна и кондукторите, и изобщо всички, които се носеха с нас по релсите, но вместо това отворих прозореца и надвесихме главите си отвън да ги повее вятърът. След това плюхме с вдъхновение през джамовете, а после дръпнахме внезапната спирачка и влакът спря насред галактиката Млечен път. Но ние се скрихме и не успяха да разберат кого да глобят, после с Дима успяхме да сдържим останалите си пориви и пожалихме хората и имуществото. Никого не обидихме и нищо не строшихме, а така ни влечеше да разбием влака и да се изпокараме с който и да било. Затова само седяхме и се усмихвахме и чакахме да дойде Калофер. Той при нас, не ние при него. Ние си стоим на едно място в купето, а земята се върти под краката ни и Калофер ни наближава.

Влакът на свой ред ни изплю облекчено на малката гара и, олекнал от присъствието ни, побърза да отпраши нататък, накъдето го теглеха влаковите му инстинкти. Заедно с нас бяха слезли и други туристи, с раници и усмивки. Попитахме ги и те ли накъм върха, ами да, рекоха, и ние накъм тоя връх. Тръгнахме в посока север, Калофер е далече от гарата си, марширувахме, изпълнени със сили. Заедно с останалите ни взе на стоп някакъв грохнал микробус. Заразпитвах ги туристите, заговорихме си, кой откъде е, закъде е, бяха симпатични момчета и момичета, вечерта дори спахме в едно общо помещение. Но никого не запомних и в никого не се вгледах отблизо, защото другите са си други, а ние сме си ние. Лицата, косите и сърцата на другите са изградени от други клетки, не от нашите. И ние с техните клетки нямаме за какво да си говорим. За всеки отделен индивид са важни единствено клетките на своите хора. Така хората се разделят на свои и несвои. А от несвои могат да станат свои, но изключително трудно, когато се сприятелиш или когато се влюбиш. И тогава клетките на своите хора започват да си говорят и да се разбират чудесно.

В градчето влязохме в първия отворен магазин, допълних провизиите, без малко да купя и кутия цигари, но бях обещал на сина си да ги спра и се отказах. А той попита:

– Тати, може ли да ми вземеш един кибрит?

– Разбира се, синко – отговорих му. Знаех, че ще иска да подпалим това-онова по пътя и не можех да му откажа. И поехме нагоре. Вървяхме дълго и упорито, мълчахме или говорехме.

– Тати, знаеш ли накъде отиваме? – попита ме той по едно време.

– Не.

– А знаеш ли откъде идваме? – продължи с вечните въпроси.

– Не.

Имаше всякакви неща около нас. Забелязвахме ги. Приемахме ги в живота си. Съгласявахме се с вида им и с намеренията им спрямо нас. Няколко ореха ни бяха хвърлили от плодовете си край асфалта. Насъбрахме колкото можем в джобовете си, разчупихме и изядохме два-три, поседяхме в сянката им и продължихме. Когато някой се потруди, за да се изкачи на по-високо място, когато върви по пътеки, скали, между пропасти и зеленина, той без да иска се отделя от старата си кожа, без да го е очаквал, хвърля от гърба си всички ония ежедневни тухли, които мъкне наоколо и в кръг постоянно. На всеки пет метра денивелация изхвърля по една тухла от сърцето си. След първите петстотин метра нагоре облекчението води до пеене на песни и смях, след вторите петстотин метра по вертикала лекотата започва сама да измисля нови мелодии и стихове на несъществуващи езици. След третите петстотин метра денивелация тялото спира да съществува или просто мутира до тяло на птица и из въздуха със свистене и ромолене се носят чисти мисли и радости.

– Татко, рече момчето ми, хайде да подпалим гората!

Подпалихме я, разбира се. Какво друго ни оставаше. На тринайсет си служи с кибрита удивително умело, да не кажа виртуозно. Гордея се с него. Отдалечавахме се от пожара по посока на върха и често спирахме и се обръщахме назад, за да му се любуваме. Тук вече нямахме скрупули да не нараним някого или да не повредим нещо, бяхме спрели да се измъчваме и се бяхме успокоили. Той е добро момче. Винаги съм знаел, че ще се разбираме и ще ми помага. Седяхме и зяпахме красивите пламъци на километър от нас. Подплашени от огъня, по отсрещния хълм из гората се изстрелваха в див бяг мечки, лъвове, тигри, слонове, зебри и най-обикновени пингвини.

– Татко, рече Дима, какви са тия екзотични животни в Стара планина? – въпреки леката тревога в гласа му не забелязах да е изплашен. Дори сякаш се отегчаваше вече от цялата тая дандания.

– Не се притеснявай, момче. – Отговорих му. – Нищо чак толкова лошо не е станало. Просто в тоя свят вече нищо не е сигурно. И по-странни неща ще видиш. Но ти не бива да се притесняваш. И винаги ще можеш да разчиташ на мен.

Не знам дали той усети колко силни бяха тия думи, но това нямаше значение. Продължихме напред и нагоре. Носехме се из въздуха. Някъде пред нас се дочу тропот на копита. Наближи ни и мина покрай нас керван коне със самари, пригодени да качват дървени трупи. Върху последния кон седеше и човешкото същество, което направляваше кервана, брадясал млад мъж със сърдит поглед. Той беше първият от човешките същества, с които се разминахме по пътя нагоре, който не ни поздрави с „добър ден“ или „здравейте“ и тоя факт ме зарадва допълнително. Толкова доволен се почувствах, когато все пак се намери един, който да не ни поздрави. Всички останали десетки мъже и жени, млади и стари, с които се разминавахме или които ни надминаваха, задължително отваряха устите си и изричаха поздрави, усмихнати или просто приветливи, но ние не отвърнахме на нито един поздрав и дори се изкуших да погледна някои от тях въпросително – защо ме поздравявате? И ето че сега срещнахме първия, който също не ни поздрави. За жалост беше и последен за тези три дни скитосване.

* * *

Добър ден. Здравейте. Добър ден… Здравейте! Ужасни сте. Отвратителни. Буенас диас, венсеремос, хайлхитлер и на вас, винаги готови, здраве желаем. Хубав ден и всичко добро. Искрено ваш. Пихме вода от една планинска чешмичка. Минаха поредните туристи покрай нас. Здравейте, рекоха. Не ви ли е срам, попитахме ги ние. Едва тогава те сведоха глави и продължиха смирено по пътя си. Планината ни посреща с вода, сянка, пътеки, радва ни се, когато гъделичкаме вековния й гръб с дебелите си подметки, но това изобщо не означава, че човек не се е родил сам и няма да умре сам. Затова тоя същият самотен човек няма нужда от някакви такива залъгващи словосъчетания, думички и звуци. Затова отивайте на майната си.

– Татко – заговори ме момчето, докато бяхме легнали на поредната полянка за кратък отдих – хората тук се поздравяват, защото са от един биологичен вид и са нарядко, в непривична и екстремна обстановка. Толкова е приятно това усещане.

– Да, момчето ми, прав си. Нарича се солидарност. Наистина е противна човешка черта. Хайде, още малко остана. Някакви си два часа и зад ей оня хълм трябва да е хижата.

Но преди да стигнем до хижата на име „Рай“, минахме през ада, така се нарича онази местност от планината, Джендема, което в превод от ескимоски език означава ад. И мъките ни бяха адови, защото трябваше да изпишем върху едни вековни букове своите имена, издялкахме ги с ножа, в близост до други човешки имена и до друга една, изрязана в кората година на присъствие в този ад – 1956. Ние изрязахме с пот на челата своята година, а Дима ме попита не е ли несправедливо тези дървета да са на възраст няколкостотин години и други хора след много време да четат написаното от нас. Отговорих му, че хартията се произвежда от дървесина и някои писатели пишат върху хартия, а други като нас предпочитат да го сторят направо върху протоносителя на информацията, върху изначалния материал, върху живото дърво и че съвсем скоро ще поправим тая несправедливост, за която ми споменава, а именно, че ние ще се разхождаме наоколо съвсем кратко време в сравнение с периода, в който този огромен бук ще стои на едно място посред адския рай. Ще я поправим. Докато се издигахме, съзряхме върху горската пътека наскоро изпаднала поизтъркана конска подкова. През умовете ни мина мисълта да настигнем кервана и да си върнем животинската подметка на чистосърдечния керванджия, но после решихме да я добавим към орехите, които си носехме с нас още от равнината.

А пред хижа „Рай“ срещнахме всички ония, дето ни задминаваха по пътя. Октомври беше топъл, годината суха, затова и водопадът над хижата тъгуваше пресъхнал, а никой от възрастните планинари не си спомняше някога този водопад да е пресъхвал, но хората още не знаеха какво ги очаква и само цъкаха с език. А нас ни изпълваше радост, че водопадът е пресъхнал, защото нищо не е вечно освен нас самите и всичко е преходно освен нашите души и тела. На всички хора, имам предвид. Затова момчето ми отиде да си почива, а аз изпих четири големи ракии и шест бири с някакви случайни типове, с които от приказка на приказка открихме общи приятели, пихме за тези приятели, дрънкахме банални изречения и колкото по-банални бяха, толкова по-малко ги доизричахме и толкова повече ги съкращавахме, от някои изречения оставаше само първата дума, а от някои дори оставаше само първият звук. „А…“, казваше Лъчезар и всички ние се съгласявахме с него, защото знаехме предварително цялото пребанално изречение. „Е…“, изричаше Иван и ние му правехме знак да спре, защото всичко ни е известно. Накрая се разотидохме. В спалното помещение проверих дали Дима е добре завит, той спеше на втория етаж на двуетажното легло, аз легнах под него, като изобщо не предполагах, че тая нощ хич няма намерение да свършва, но това го разбрах чак по-късно.

* * *

Това, братлета, го усетих на собствената си кожа с всичките му там украшения – когато се събудих от светлината под клепачите ми и от напрежението в сърцето ми. Не беше физическа болка, а само едно усещане за безкрайност и непреходност, сякаш напрежението е съществувало винаги в тая голяма вселена и сякаш аз единствен бях принуден да изтърпя неговата тежест, без да му се вижда краят. Очите ми сами се отвориха. Излязох на пръсти от хижата, за да не будя никого, наоколо из стаите покорно и безотговорно сумтяха в дълбок сън около стотина човешки души. Прекрачих прага и отвън ме посрещнаха онези коне, чиято подкова бях намерил, те си стояха спейки или спяха стоейки, не попитаха за подковата, един беше полегнал на полянката, пърдяха и пръхтяха, не ми обърнаха внимание. И в първия момент не разбрах защо ги виждам толкова ясно тия конски черти, сякаш няма нощ и никога повече няма да има нощ, но за част от секундата прозрях голата и безмилостна истина, когато обърнах глава надясно, там горе се беше очеплезила и ме зяпаше нахално една ужасно изкуствена, кръгла и бяла луна.

Ах, мамка ти мръсна, изрекох в първия миг. И ми се догади. Стомахът ме присви. Започнах да се разхождам по тъмните пътеки около хижата, да се опитвам да мисля за отсрещните черни хълмове, покрити с гори, но всеки път опитите ми завършваха при нея. Копелдачка мизерна, рекох й, какво искаш от мене? Нямаш ли си друга работа? Луната продължи да ми се смее нагло. Хвърлих камък по нея, разсмя се още повече. Хиленето й не ме разгневи, присъствието й в този вид в моя живот си беше достатъчно потискащ факт и нищо допълнително не можеше да го утежни. Ходих още известно време нанякъде, връщах се, нямах думи, които да кажа нито на конете, нито на зверовете в гората, нито на пресъхналия водопад.

Тогава седнах на тревата и делово се втренчих в кръглата месечина. Знаех, че след тази среща и след тоя разговор вече няма да има милост. Край! Това беше всичко! По пътя насам все още се колебаех, но сега вече добих увереност и нищо не можеше да ме разубеди. Затова й рекох:

– И кво ще правим с тебе, моето момиче?

Като че ли долових симпатия в това привлекателно небесно тяло. Като че ли вече беше склонна да преговаряме.

– Искаш ли да се бием? – рекох й. И й разказах как някога се биехме момчетата, един срещу един, без оръжия, с голи ръце. Участвал съм в четири такива схватки и от четирите излязох победител. – Така че не ми се отваряй много, а ела насам да инкасираш един юмрук!

Тя се съгласи снизходително и високомерно, но когато я повалих с едно дясно кроше, прие борбата по-сериозно и се почнахме.

– Давай, моето момиче, покажи ми тъмната си страна! – предизвиквах я, защото сега ми беше паднала. Толкова много злоба се изливаше от сърцето ми през юмруците ми право в нейната разкошна муцуна.

Когато се изтощихме и отново си седнахме по местата, напрежението като че ли понамаля. С кървящи ноздри и посинени очи ние с нея сякаш намерихме сили да се усмихнем. И тогава й предложих за финал да поиграем малко покер. Но с три карти. Както го играехме като малки. Сана – бана, така се наричаше играта, в превод от ескимоски означаваше „на тебе, на мене“, викахме й и сварка, картите се раздаваха по една на тебе и една на мене, докато всеки получи по три карти. И тогава залагахме. Първо заложих хижа „Рай“, след това заложих пресъхналия водопад, после дойде ред на един от орехите в джоба ми… Но подковата ми досвидя и нея не заложих. Спестих си съвсем малко неща, едно дете, един кибрит, няколко други създания и предмети, но целия останал свят го заложих и го изгубих, разбира се, а гадината беше доволна, че си ми го връща за отнесения бой.

– Не ми се надувай, момиче. Не знаеш какво те чака. – Тихо й се заканих и я изпратих да си ляга зад оня черен хълм. – Хайде, занеси дебелия си бял задник накъм своите покои и внимавай отсега нататък!

* * *

Подремах още час в леглото си до развиделяване. Събудих момчето и слязохме да закусим. Хапнах малко месо и изпих една бира, докато настръхвах от утринния хлад. Не разказах на сина си за драматичните събития. Не че нямаше да ме разбере, но понякога е по-добре да спестиш най-съкровените си срещи и преживявания.

Стегнахме обувките, допълнихме вода в раниците, метнахме ги на гръб и бавничко отправихме взор накъм посоката, в която трябваше да поемем. Стъпка по стъпка с добрите си стари туристически обувки. Далечината ни обнадежди. Предположихме колко много още има отвъд скалите. И надеждата ни растеше. Тогава отнякъде се дочу злокобен глас:

– Нагоре е стръмно. Доста. Наклонът на места е деветдесет градуса. Внимавайте. Не бързайте. – Гласът принадлежеше на небрежния хижар, който наблюдаваше приготовленията ни. Какво си мисли, че като живее тук, е всемогъщ ли?!

Явно обаче младият мъж, който по някакво невъобразимо съвпадение на времето и пространството се падаше и мой син, се впечатли от тези думи. Дори през ума му мина да ми предложи друг маршрут или да се откажем изобщо от върха. Страшно се влияе от чуждите мнения. Аз бях същият като малък. Все още не съм пораснал. И сега да ми кажеш хайде ела защитавай моята кауза, ставам и тръгвам без много убеждаване и въпроси. Много съм зле с каузите и съм съгласен да помагам на всеки един фанатик или маниак. Добре, че моят авторитет въпреки всичко е недостижим.

– Ние всъщност няма да се изкачваме – обясних на човека. – Ние всъщност ще слизаме. Само отстрани на хората им се струва, че се изкачват, но всъщност много често се получава, че те се спускат надолу, докато си мислят, че се изкачват и обратно, докато се спускат надолу, те в действителност може би се изкачват. Паденията и възлизанията са привидни категории, а вътре в сърцата ни е реалността. Нищо не е толкова просто, че да подхождаме лекомислено. Всяка привидност трябва да бъде добре обмислена. Първо разглобяваш, после едно по едно сглобяваш. Видимостта е толкова видима, че сама себе си се подлага на съмнение. Поради това, приятелю, ти благодарим за съвета.

Хижарят равнодушно обърна гръб в отговор на думите ми. Не разбра думичката „всъщност“. А ние поехме по пътя. Потеглихме накъм своята мъка, като търкаляхме нагоре огромните си камъни. Защото раят и адът са едни неща, а отвъд тях са съвсем други. Раят и адът са от тази страна на планината. Изтъркулиш ли обаче камъка си до върха, после нататък те очаква само щастие. Отвъд рая и ада сам Господ Бог решава дали планинските пътеки ще се пресичат, дали хората ще се разбират, дали ще имат милост едни към други, какъв вид гъби ще растат в горичките, колко ореха ще паднат на земята през този октомврийски ден и колко пълнолуния ще унищожават надеждите на лунатиците за една година. С две думи – Бог ни е създал един видим свят, за да си живеем в него. Предназначението на тая цялата видимост е да я виждаме ние, не някой друг. Планетата, спътниците, звездите, горите, върховете, всичко е част от това стопанство, сътворено единствено да ни радва и да ни създава удобства. И точно това трябваше да докажем сега. Да го докажем на всички, защото мнозина се чудят защо и как, а още повече други нищо не се чудят. И вчера все още се колебаех дали ще имам смелостта да го сторя, обаче днес, след тоя титаничен сблъсък през нощта, вече съм убеден. Само да стигнем върха. Само веднъж да го стигнем. Дима не знаеше за плана ми, но бях сигурен, че ще се включи на драго сърце. Попипах с ръка люгера в джоба на раницата.

Мислех си всичко това, докато крачех. Слънцето вече напичаше – есента на две и дванайсета, малко след осем сутринта. Наближихме стадо планински коне без стопанин, сигурно си живееха тук, на около триста метра под върха и на около две хиляди метра над равнината. Извадих една бира за себе си и парче шоколад за Дима. Захвърлихме раниците и опънахме крака върху скалистата пътека. Отзад се виждаха пропасти и върхове, в далечината се различаваха селца и шосета, пред нас като стена стоеше върхът, по небето не се мяркаше и едно облаче. Виж какви спокойни коне, казах на Дима, след като отпих от бирата. Да, ужасно коварни, подли, свирепи и кръвожадни коне, татко, отговори ми той съвсем сериозно, докато дъвчеше парче шоколад. Разказах му как някога моята баба, негова прабаба, си имаше конче, как го впрягахме и двамата с нея ходехме по полето за сено или царевица. Но това сякаш не го разубеди, че конете са подли твари, защото спря и не искаше да помръдне, докато не прогоня една черна като катран кобила от пътеката. Хайде, кобило, махай се, казах й. Чернушка само ме погледна с насмешка и продължи да си стои. Дур, мамка ти конска, изчезвай, креснах и замахнах с ръка. Тя се подплаши и се пръждоса.

– Конете са благородни създания, сине.

– Да бе да! А случайно да забеляза с каква омраза те наблюдаваха? Изобщо не ми ги хвали. Конете са най-злобните животни на планетата. Коварството им няма граници.

По-нататък събитията се развиха главоломно и съвсем според очакванията. Със сетни сили се добрахме до върха. Виждаше се надалече и на север, и на юг. Някъде там съзряхме река Дунав, Румъния, Карпатите и северните брегове на Финландия, от другата страна имаше ясен изглед към гръцките острови и екватора, чак до нос Добра Надежда… Двете кули и другите кръгли, гигантски съоръжения ни посрещнаха хладнокръвно. Вътре в тях един човек отговаряше за транслирането на телевизионния сигнал в цялата ни страна. Ето, значи, кой носеше цялата отговорност за рекламите в телевизора! При него имаше чай. Струваше петдесет стотинки. Ние първо не издадохме с нищо намеренията си. Взехме си от чая. Погледахме планините и висините… Какво ли да им гледаш, все едно има смисъл някакъв, ти гледаш, а те не те гледат, все им е едно и на планините, че дори и на висините за твоето съществуване. Но много скоро ще ги научим ние тях. Ааа, здравствуйте горы вот такой висины! Аааа, здравствуйте реки вот такой ширины! Попяхме малко с Дима, за да се надъхаме. Да кажеш здравей на върховете и реките не е като да поздравиш ония лекомислени и натрапливи туристи.

* * *

А ако се страхуваш, ако си боязлив, стой си вкъщи, не ходи никъде, пази си краченцата и ръчичките. Така се пее в песничката. Ние я изпяхме докрай, спогледахме се и знаехме, че е настъпил мигът. Бръкнах в раницата, извадих пистолета, тежеше като парче студено желязо, каквото си беше, и видът му ме успокои. Казах на момчето ми да отвори вратата, където онзи добродушен тип се грижеше за телевизорите на хората. Насочих оръжието. Чичкото извърна глава и в очите му затанцува ужас.

– Знаеш ли, – започнах тихо, почти неуверено – не е нужно да правим сложни неща. Всичко, което ни трябва, е достъп до ретланслаторите и до червеното копче.

– Но господине, това е невъзможно. Копчето е защитено.

– Чакай малко. Ти за някакви кашкавалени туристи ли ни взимаш? Ние може да сме леко старомодни, но в никакъв случай не сме аматьори от кашкавалените. Виж сега, ние в раниците си дори носим пчелен мед за мечките, в случай, че някоя ни поиска малко. Така че не допускай мисълта, че не знаем какво правим. Копчето може да е защитено, но ние знаем как да го натиснем и как да насочим ракетите. Ти само прави, каквото ти казва моето момче и няма да сгрешиш. Това не е обир. Не е и терористичен акт в общия смисъл на думата. Виж, може би точно така ще го окачествят телевизорите, но ние не сме от тях. Ние само като за начало ще влезем в тях. Отвори ни сега студиото най-напред. Такааа. Къде е студиото?

– Ама какво студио? – чичкото беше пребледнял.

– Апаратната, откъдето командваш телевизорите, чичко. – Отговорих му. Той припряно задрънка с връзка ключове, отвори една масивна метална врата и влязохме в помещение с най-различни съоръжения. – А сега покажи това малко сладко копченце за двете балистични ракети, които стърчат отвън, ако не искаш да бъдем груби с теб. – Подканих го.

Добрият човек се подвоуми само за част от секундата. След което ни показа и как да отворим шкафа, да вземем командния пулт, да изключим защитите и да задействаме ядрените ракети. Благодарихме му любезно и го вързахме в съседната стая за стола. Той не се съпротивлява и на нас ни дожаля за него.

– Дима, сега е твой ред. Свържи камерата ни към ретланслаторите, синко. Кой ще говори пръв пред хората, ти или аз?

– Ще го направим заедно, татко. Не се безпокой. Виждам, че се вълнуваш, а трябва да останем спокойни.

– Прав си, момчето ми. Винаги съм знаел, че си умно момче.

Камерата, закрепена върху статива, беше подготвена и включена към ретланслаторите. Само след 10 секунди, отброени наобратно, всички телевизори в страната в един миг смениха картината си и ни показаха нас от импровизираното студио. С Дима седяхме един до друг, аз държах пулта за управление на ракетите, а той беше сключил ръце пред себе си в делови жест. Не се бяхме гримирали като за екраните, но мисля, че нямаше и нужда. Беше точно 15:15 часа.

– Добър ден, драги зрители. – Поздравих първо аз, а после и момчето ми. И зачакахме, за да се съберат повече хора, за да се разчуе и всички да си включат приемниците на режим приемане.

– Всичко приключва тук и сега. – Започна спокойно Дима. – Ние с моя баща държим в ръцете си съдбата на този свят. Не мислихме дълго. Взехме решението без колебания. Няма сила, която може в момента да ни спре. Само след няколко минути бутонът, с който двете балистични ракети с ядрени бойни глави, намиращи се на връх Ботев, откъдето излъчваме, ще бъде натиснат. Казваме ви го, за да се подготвите. Имате два до три дни на разположение, за да подредите нещата си, да се подготвите за края, да сложите чувствата си и мислите си на нужното място. В този срок ракетите ще поразят двете цели и оттам ще отвърнат на удара, ще взривят всичко навсякъде. Ние ви обичаме, затова ще го извършим. Искаме да знаете, че смъртта винаги е наблизо, че не бива да живеете повече с тази безочлива дързост. Всичко приключва във всеки един миг постоянно, а още не сме се подготвили.

– Драги зрители. – Почнах и аз. – Хората ходят по планините, за да се изгубят. Първо се губят, после се намират. Губят и намират. И колкото повече се губят, толкова повече се намират. И така се чувстват живи. А носят раници, за да им е леко, когато ги свалят. И като ги свалят, политат. А ги свалят по върховете. И политат. Това е. Не е сложно. Губят се, намират се, политат и кацат. Просто една игра. Щото пътечките криволичат и никой не може да запомни всички извивки и завъртулки на една пътечка. Това не са ти улици и квартали, по които да се ориентираш. На тези пътечки няма адреси. Примерно пътечка меча бърлога номер трийсет и две или пътечка изглед към скалите номер четири… не, тук такива адреси няма просто. И човешкото ходене е акт изначален, почти свещен, като дишането е. Затова ви съветвам да послушате моя син, той знае какво говори. Бъдете добри, но не прекалявайте. Това е от мен. Следва натискането на червения бутон.

Я да погледнем на компютърната симулация – къде, къде, малко наляво, сега нагоре, това е максималното… и май ще удари… ще удари точно… в центъра… на Ню Йорк… без да искам така стана, тя си е такава балистична копедлачката, излита и се приземява, където дойде. Втората ще се запъти към южния полюс, за да разтопи ледената шапка на планетата и всичко да бъде залято със сладка вода. От тая солената ми омръзна.

Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, нула. Натиснахме го. Първо го натисна Дима, а после за всеки случай и аз. И изключихме камерата.

Слязохме от планината и отидохме на първата железопътна станция. Жената на гишето беше клонинг на онези от началото на поемата ни, дето седяха същите като нея, но в Бургас. Навсякъде седят еднакви жени. Тя ни съобщи, че влак няма да има. Да, по разписание трябва да има, но на практика би било много трудно това да се осъществи. Доплака ми се. Нашите железници умират, синко, казах съкрушен. Ще трябва да почакаме. Но когато все пак се качим на последния влак, който ще дойде, закичен с цветя, тържествено, с него ще минем набързо през Бургас, за да вземем и онези две момичета, които са си наши и ни липсват вече трети ден. Ще ги заберем по пътя накъм онази галактика, към която пътува последният извънреден и редовен влак, защото те са твоята майка и твоята сестра, моята жена и моята дъщеря. Дима кимна разбиращо в отговор.

По мегафоните на гарата обявиха, че извънредният редовен и последен влак пристига на първи коловоз, закичен с цветя, и че повече никакви влакове никога няма да пътуват заникъде, така че всички, които успеят, трябва да се качат в него. Ние се качихме, разбира се. И после стана точно така, както го бях предвидил. Взехме пътьом и момичетата.

– Там в другата галактика няма да има такава кръгла и нагла луна, сине. Не. Само затова ще ме е яд, сине. Но не много. Не много.

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *