***
искам да съм парата
родила се в кафето ти следобедно
и носа ти да ме всмуче
наведнъж
но не веднъж
този нос на статуя
леко счупен на върха
с частички от него затлачени
в умората на всички ери

пиша скришом това макар да съм сам
защото всеки може да нахлуе
да прерови организма ми за артефакти
ала няма в мен отпечатъци от микеланджело
не оцелях до ренесанса
не познавам санцио
не се записах в атинската му школа
за последно се здрависах със тома аквински

останах в средата неясна
между кoга и кого
твърде рано се ок(аз)(а з)(а з)ащо
препариран восък съм все още
разлял се под свещта на тъмните си часове
а как ми се искаше само
докато бях
мек
и топъл
и топящ се
и податлив на влияние
нещо твое да се беше гмурнало вътре
в този восък
в този мен
и кехлибарено да се втвърдим
да укрепваме във плен
да сме слепени
ден след ден след ден
но за ден

 

***
казват
гласът на човека не е какъвто си го чува той
истинският глас доловим е единствено от другите

излиза че разговарям със себе си
но не с гласа си
лъжливи монолози провеждам
с измамни тонове и тембър
с фалшиви меки думи
чувам се добър
на място
отговорен
проповядващ смисъл и любов

но аз ли съм това
отстраня ли се от себе си
същото ли ще чуя
ще мисля
ще правя
и как
след като никога няма да чуя гласа си
истинският
общественият

друг ли се налага да стана
за да чуя себе си
да разбера
да се разочаровам завинаги

всички пътища явно водят към другост
и по тях те води гласът ти
реалният
роденият за другите
анонимният за сърцето ти
чийто вълни обърнат ли се някога към теб
ще изчезнеш в себе си

 

***
както може и да се очаква
да слушаш blur не развиделява
ума ти нито употребата на уиски
здрачът и мъглата климати от прах
владеят намаляващите сили на
усмивката ти все по-трудно
разкъсваща един от друг
двата полюса на устните
а на ледената им покривка
неприбрано чуждо знаме вее се

 

***
по повод идващата есен
и дъждът й с който погледа си ще зареждам
мога нещичко да кажа:

бих обесил безразличието на любовта отминала
погребвайки го под листа от огън
бих пикал отгоре бих повръщал
за да се омесим пак
дослов (н) о

после ще заспя слушайки небето
как изцежда духа си след пералня
там високо няма центрофуга
и вътре в мене няма знаеш
стиснеш ли ме косата ти ще е във влага
от лилава самота и древни думи
но твоята коса е слънце
изпаряването ще е бързо
и ще вдишам себе си с погнуса

това е кръговратът на тъгата

аз тихо роня се, прекрасна
лесно забравим и невъзможен
облечен като космонавт из теб за да не цапам
ала впрочем стъпките
стоят си още на луната

 

стадион
огромна нула
пoгълнала у себе си вихри
със ясно начало и с неясен
ала неизбежен край
познато нали

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *