По идея на Валентина Митева

И даже най-прекрасното
сред виртуалните неща
единствено допълва
изящното несъвършенство
на живия живот.

 

***

Така съм нежен,
когато искам вещицата да приспя,
и безразсъден –
когато феята във теб
целувам…

 

Литературно четене

Вървеше четенето.
Поети, поетеси
отпред излизаха.
Четяха –
кой колкото си може патетично.
И се опиваха от мисълта
за неизбежността на своето величие.
В препълнената зала –
слова и ръкопляскания –
едни след други.
… Единствено един поет
го няма в суетата.
Сега не го вълнува Вечността.
Той просто заработва си насъщния.

 

***

Мръсен е снегът
в малкото градче.
Черен,
топящ се сняг.
Снегът
на малкия провинциален град,
искащ да прилича
на още по-мръсния сняг
на голямата провинция,
наречена столица.

И стиховете ми са
малки черни въгленчета,
съскащи и гаснещи
в мръсните локви
на дребните душици
в още по-незначителния град.

Където
в кафенето квартално
одумват колко беден е поетът
и гледат си часовника:
„Сега само за пет минути
си изпи кафето!“

О, провинции гадни!
Къде остана истинския,
девствен сняг,
има ли го още?…

За да нагазим в него с теб.
И се целунем
пречистени.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *