октомври

часовете пускат
сенките си по земята.
светът е празен
освен твоето дишане
не чуваш ли
не чуваш ли
че си отивам.

 

в сърцето

в тишината
между всеки удар

там живея

в секундите
делящи една минута
от друга

между капките
в дъжда

в невидимото пулсиране
на нещата

в тъмнината притаила
звездите по небето

зад всеки дъх на вятъра
по спомените

в пространството между дните
в сънищата

там ще ме намериш.

 

***
един ден
тъмнината, която събираш,
започва да прелива.

сутрин
отваряш очи
и тя е пред теб –

стои по дължината на твоя ден –

по краищата на мислите ти,
пред очите ти,
между щастливите спомени,
в тях, в бавното говорене
на минутите,
в последните ти думи,
в края и в началното.

тъмнината ражда думи,
думите раждат теб.

 

***
в устата ми спят думи.
искам да пия дъжд,
да се задавя,
да кашлям гръмотевици.
да ти кажа, че тишината е черна,
по-черна от теб,
от косите ти,
от вятъра нощем
по празните улици.
в устата ми спят думи.
една по една
ще ги изговоря.
всяка дума – загуба.
всяка загуба – твоя.

 

***
намери ме

в това сплитане на времена
и мисли.

в изчезването на сезони.

когато търся без да искам
и бягам без да бъда гонен.

 

***

през останалото време
се старая да напускам себе си
емигрирам в паметта си.

там обитавам
няколко държави едновременно

моята и вашата.
и тази на всички,

които никога няма да познавам.

 

***
толкова пъти
плувахме в сънищата си

и изчезвахме в тъмнината,
защото не искахме да се будим,

но сънят винаги само минаваше
през нас, за да ни остави отново
в дните ни.

 

***

в спокойния час,
в невидимия поглед,
който те изпълва
по-бавно от приближаващ се сезон.

в жълтите очи на котка,
сенките на мебелите,
прахта на вещите, твоят дом,
книгите ти (недочетени),
животът, който не си довършил,
не си разбрал.

Там.

 

***
две:

камъчета в кутия,
клечки кибрит,
свещички пред църква,
хубави думи една до друга.

една:

хартиена лодка и
сутрин плувнала в мъгла;
причина винаги да те обичам,
винаги да се връщам
за теб.

 

***

когато вечерта
чисти улиците,
прибира хората,
бърше
светлото останало от деня,
застава цяла по небето.

пулсираща азбука.

небето се пише над града,
в който комарите
пият светлина от малките стаи
където дишаме сами
и ребрата са клетки,
но в тях не живее никой.

сърцето е другаде.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *