Научнопопулярна статия

Раците вървят назад и птицата ему също,
мравките никога не спят. Има червеи, които
ако не намерят храна, ядат себе си.
Окото на щрауса е по-голямо от мозъка му.
И аз съм така, всички странни животни събирам.

Пеперудите нямат стомах – и аз, когато разбера,
че си ме излъгал, нямам. Охлювите оцеляват без храна
цели три години. И аз така оцелявам с теб.
Кравите дават повече мляко, ако слушат музика,
и аз търпя повече от лъжите, ако слушам джаз.

Акулите затварят очи, когато нападат,
защото се страхуват да не ослепеят.
Пингвинът е единствената птица, която плува,
а аз съм единствената жена, която лети,
когато се върнеш след лъжите и кажеш,
че повече няма и че ме обичаш.

Има насекоми, които живеят само часове.
Ние всички сме насекоми, бъз-бъз-бъз…
Живот е само, когато имаш любов.
Бъз-бъз-бъ… и животът свършил.

 

Здравей, Истино

Това, което имаше го е нямало,
призрак от истини, и ти се радваш на тях.
– Здравей, Истино, аз ще ти казвам всичко
всичко, което е в мен. Радвам се, че те има.

И после виждаш, че я няма. Тя, Истината,
е истина и за други, и гледа да е хубава,
да е хубава истина, да й се радват хората.
Гледа и да е правилната истина, важно е.

Трудно й е на Истината. Не може
да е истинска навсякъде.

 

Да подариш книга

Загръщам те с кърпа от коприна, изрисувана с птици,
както се загръща книга, която си чел хиляди пъти,
но я прибираш, за да подариш, да продължи нататък.
Така трябва с книгите, така трябва и с хората да се прави,
да ги подариш на света си, на света им, да продължават.

 

Пясъчни фигурки

Кожата се рони при всеки допир,
стъпват бавно винаги, за да се пазят,
да не се изронят, сринат, да останат цели,
всичко друго им е същото на пясъчните хора.

Когато се срещнат е като да се срещнат еднорози,
два мамута, извънземни на земята да се срещнат –
радват се старците по пейките, защото те знаят
чудо какво е такъв да срещне същата.

Тя и Той се намериха до реката под планината
и тръгнаха към морето, все по реката, все ще стигнат,
ясно е, ясно е без да се говори (говоренето също рони)
душа с душа вървяха, песъчинка с песъчинка.

Без да се договарят стигнаха до скала над морето,
там където се влива реката. Хванаха се за ръце
(а пръстите им се ронeха от силното стискане)
и без да се поглеждат скочиха. Две пясъчни кукли
скочиха, песъчинките се разляха във водата
и бавно падаха към дъното без рибите да разбират
коя песъчинка чия е, бавно след часове стигнаха.

Един водолаз след години каза, че видял на дъното
пясъчна фигура на два мамута със сплетени хоботи,
сякаш танцували и помислил, че са живи,
но не се уплашил, станало му хубаво.

 

Рози

Красивата стара жена пак е навън,
виждам я от прозореца,
боса стъпва по снега на двора,
с дълга бяла коса като него,
малките й голи крака стават сини
като синята й нощница от коприна,
прикрита с палто отгоре, пак търси рози.

– Но госпожо декември е и рози няма,
недейте, не стойте на студено.

– Ах, дете, не ме учи, не знаеш нищо,
не си виждала рози в снега, защото не си ги търсила.

И не знам дали тя намери рози
във някоя от тези декемврийски сутрини,
но сега, след толкова десетилетия,
и аз излизам сутринта да търся рози,
и понякога забравям да си сложа обувки,
защото ми е по-важно да намеря роза,
отколкото ме е страх да умра.

(от „Утре в 10 на Луната“, 2014, изд. „Жанет 45“)

 

Жената с трите сърца

Тя трепереше само отвътре,
далака, стомаха, белите дробове,
отвън не й личеше, беше от онези жени,
на които устните не потрепват, когато
крещят, и звук не издават, когато плачат.

Вечер отключваше входната врата
и усещаше треперенето. Пом-пом!
Кръвта се насъбираше някъде там,
туптеше. Пом-пом! Обичаше да казва,
че не се умира от това, не отиде на лекар –
имаше да върши по-важни неща.

Една вечер отключи, затвори отвътре,
не успя да заключи повече, падна на пода.
След много дни лекарите казаха,
че имала три сърца – едно под далака,
едно над стомаха, и онова при дробовете.
„Какви ти три сърца – каза охраната на блока –
тя все бързаше нанякъде, та тя дали едно е имала?”

Чудите се дали е умряла, или не?
Че какво значение има освен за любопитните очи
на охраната в блока и на съседите.
А от тях никой не разбра, че всяка вечер
тя оставаше сама, за да пише писма
на самотни непознати хора, само това.
И всичките си пари харчеше за пощенски марки
до Боливия, Алжир, Лесото и така нататък.
Защото трите й сърца не й даваха
да остави някой друг да носи
такава самота като нейната.

Чудите се дали е умряла, дали не? Дали.
Дано не е. Дано не е. Защото когато
и аз остана сама, ще чакам някакво писмо,
просто някой да ме пита вечер как съм.
А охраната на блока все едно си говори –
„Какви ти три сърца?! Тя беше просто
една самотна жена.”

В Боливия, Алжир, Лесото и така нататък
днес е ден на траур.

 

Италиански филм

Живеем с теб като в италиански филм –
ти ми готвиш паста и взимаме хубаво вино,
И се целуваме цяла вечер след работа.
Понякога се караме – като в италиански филм.
После плачем и се целуваме. Цяла вечер.

Не оставяме време за други, за другите.
Ако има други ти ревнуваш, а аз чупя …
чаши за вино в стената. И после се целуваме.
Вече сто години сме така и сме престари.

Оставям си бастуна настрана и сядам да чета
мои стихове, писани за теб. Това най-обичам.
Гледам наши албуми, докато чакам да си дойдеш.
Ще се скараме и ще се целуваме, и пак ще пиша.

Все стигам до онзи стих, който разказва
как сме се разделили на третата година…

…нещо смътно пробягва през ума ми – трябваше
вече да си дойдеш от работа, трябваше
и някакви хапчета да пия, чета опаковката:
„За третиране на умерена до напреднала фаза на…“
И сега се сещам, че ти отдавна отдавна си отиде.
Още на третата година. Преди толкова много години.

 

Ще имаме нищо

Когато нямаш Нищо,
то не лиспва, просто е нямане.

Когато имаш Нищо, тогава
има място отредено за нещо,
а него го няма,
и мястото зее празно.
Като ров за море, ненапълнило се,
като люлка за незаченато дете,
като сърце за неслучило се Ние.

Но нищо, няма нищо, ще мине…
ако си повтаряш достатъчно.
Морето ще е хубаво поле,
люката – полезна стойка за одеяла,
а сърцето ще добие формата на Нищото
и ще свикне да го чака така.

 

Кутия за деца

Защо си попаднало точно тук дете,
затворено в кутия до други кутии със деца?

Спокойно…

Аз днес ти нося листовки с инструкции,
и книги – как се бяга от затвор като Монте Кристо.
А за теб буквите са букви, но никога не правят дума,
и мога само да седна пред кутията и аз да ти чета.

И когато вечер си тръгвам по пътя към моя град,
кроя планове как ще ви направя революция,
как ще сложа бомба пред къщите на виновните,
смели планове и после заглъхващи, отлагани,

защото ние хората сме егоисти.
И доброжеланието ни ляга
на кушетката до егоизма
да си почива вечер след работа.

(от „Утре в 10 на Луната“, 2014, изд. „Жанет 45“)

 

Чакането

Имаше си ценоразпис за чакането,
едната ръка за месец, другата – за втория,
и краката си даваш след година и всичко.

След година чакане не остава любов,
само копнежа да видиш какво би било….
а кой би обичал онзи чакащия, останал
без ръце и без крака, без нищо.

 

Let it go

Една такава носталгия остава
след като той тръгна за Венеция
като дюли късно на есен
натежали на дървото до прекършване.

Събираш ги всички цели в буркани
те пак са кисели и няма да ги изядеш,
но от егоизъм ги събираш,
от нерешителност стараеш се –
нека да са там наблизо във мазето
да ги опазя
във буркани…

А ако беше добра жена
щеше да го пуснеш да си иде.

 

Репортаж 27 януари 2014

Иванка Самуилова, на 54 години
от град Дупница, безработна.
Влакът спря. Дойдоха полицаи,
следователи, линейка, началник-гара
и разбира се, журналисти, камери,
микрофони и любители-репортери.

Тя пушела цяла сутрин на гарата,
питала хората кога е следващия влак:
– За къде ви интересува?
– Не ме интересува за къде.

Аз изчислявах печалбата на един човек
със 100 милиона приходи и 100 милиона разходи,
точно, когато колелото под моята седалка
е присъствало на смъртта на жената, която
не искала да бъде в тежест на децата си.
За стотна от секундата съм била
между тези два свята, но достатъчно
за да разбера, че има нещо сбъркано и в двата.

– Вие видяхте ли я как скача? Защо?
Тя поколеба ли се? Дълго ли чака?

– Не знаем нищо, оставете ни на мира,
та ние сме просто едни пътници…

 

Да убиеш котка

Никога не съм убивала котка,
но съм убивала жена, обичайки мъжа й.

Толкова котки съм виждала край пътя,
блъснати от невнимателен шофьор.
Аз внимавах и никога не блъснах котка.

Никога не съм виждала жена да лежи
убита като котка край пътя, а може би
така изглежда тази, чийто мъж обичах.
чийто мъж обичаше мен.

Искаш да върнеш времето, онзи миг разсеян,
когато гледаше една пеперуда вместо пътя,
да не караше така бързо, да внимаваше
(глупава пеперудо, защо не дойде в друг ден!)
но знаеш, че няма връщане назад
и знаеш, пеперудата си струва.

 

Археология на бъдещето

Да бяхте ми казали къде ще се родя,
нямаше да бързам – щях да изчакам.
Поне трийсет хиляди години да чакам.

Тази ни цивилизация ще остави повече
отколкото на нас оставиха египтяните –
например черупки на водни костенурки
оплетени в жълти пластмасови чували.

Aрхеолозите от бъдещето ще тълкуват ритуалите,
както ние тълкуваме тези на маите
и един млад учен ще запише в тефтера си:
„Мистична цивилизация, дълбоко вярваща –
принасяла в жертва на своя Бог костенурки”.

А всъщност всичко е било от недоглеждане.

 

Стъпила на Партийния дом

Мечтая да стъпя на партийния дом отгоре,
с боси крака на върха там, където е знамето,
ще настане смут, ще идват хора от градове да видят,
ще викат „чудо, ох, чудо! Говори ни да слушаме“.

И ако им кажа „на земята сте гости, и после се отива
на друго място, с градини и реки, пеперуди“,
тогава ще настъпят масови самоубийства,
ще вярват на думите на тази, която стои горе.

Или ако тогава им кажа: „човека е роден сам и сам да е,
светът е объркан, защото се объркваме с другия,
загрижеността влачи назад и после ви прави войни,
грижете се само за себе си“
Тогава ще възцари егоизма, и много бързо после
ще настъпят масови самоубийства. От самота.

Но всъщност аз ще стъпя горе на партийния дом,
и ще кажа само тихо: „Раздавайте, де. Раздавайте.
…не взимането е важно, а даването.“

Но тогава няма да настъпи нищо масово,
ще дойдат от Курило лекари с мегафони:
„не скачай, недей дете, всичко ще се оправи.“
Ще дойде хеликоптер да ме спаси от мислите ми, и пожарна.
И тогава ще скоча. Ще стана петно от месо на паважа,
защото не ми се живее сред хора, които
във всичко, което искат вярват, но не умеят да дават.

 

(от „Утре в 10 на Луната“, 2014, изд. „Жанет 45“)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *