В мътния поток на изписаните думи има имена и книги, които излизат извън всякакви рамки, потоци, течения и определения. Такъв е Ивайло Мерджанов, такава е и неговата книга „Ремисия“. Неподлежащи на ситуиране, сами по себе си вселена и самодостатъчност. Или просто „гласът“.

Когато отворих тази книга, изобщо не предполагах, какво точно ме очаква. Усещането беше като внезапно пропадане в черна дупка и едновременно с това рязко издигане до светлината на звездите. Книга, в която всеки следващ текст те изумява с една идея повече от предишния, качва те високо в полето на размислите и рязко те спуска в долините на чувствата. Книга – пътуване през вечността в теб самия. Безумно съчетание от гняв и любов, жестокост и нежност, оцеляване и умиране, самота и напалм.

Това, което прави Ивайло Мерджанов с текстовете си, всъщност е една безмилостна дисекция на личността, която операция в крайна сметка разчленява с хирургическа точност и грозния свят, в който живеем, свят „репетиция за вечността“. Свят, даващ ни абсурд след абсурд, а техният отзвук в крехкия космос на душата причиняват крах. Душа, чието единствено спасение е любовта. И живот в състояние на „нелюбов“ – състояние на душата, върховно страдание. И болезнено знание, че „докосването на душите е по-нежно от кацането на снежинка върху дланта ти“. И още по-болезнената безнадеждност на всепоглъщащото усещане за „никаквицата самота“, чиито съставни части са безгранични любов, липса и отчаяние, което прави идеята за смъртта примамлива за носещия това усещане в себе си, понеже:

„опитът ни да сме щастливи за по-дълго
от някакъв нещастен и неистов миг е обречен“

„Ремисия“ всъщност е процес на разбиране и приемане, че тъгата и любовта са завинаги, по-вечни и могъщи, и от смъртта. Или истински като смъртта. „Ремисия“ е приемането на „черната птица – любов“, на истината, че „да убиеш някого е по-лесно, отколкото да го обичаш“. Тя е и трудното приемане на себе си, разказването за себе си:

„аз съм бежанец и се прехвърлям през границата на надеждата“

„деструктивен съм като любов към приключенията на плътта“

„аз съм нищото в действие“

Четейки тази книга, всъщност присъстваме и на един яростен, страстен, взривяващ диалог със самия себе си, с онзи, с когото пишещият е свързан посредством думите. Лутането в непонятните посоки на мисълта сякаш направлява текстовете, говоренето със себе си е състояние на крайности:

„давам ти заповедта да си още жив“

и още:

„… по-добре е да не се бях раждал
разбрах какво е любов
омразата не ме интересува остава смъртта
не можах да разбера самотата… „

Авторът е в постоянна словесна връзка и със света, любовта и другите, в опит да бъде разбран, в опит да бъде чут „гласът“, разказващ за неизречимото. И пишещ за него, за „разликата между живота и смъртта“. Пишещ, понеже диалогът е еднопосочен, а

„ти така и не разбра че проклетата поезия
няма никакво значение“

И добре, че е това неразбиране, за да ги има тези думи, съставени от самота и изписани, „защото те е нямало теб“.

Писането на автора е житейски процес, анализиран многократно като заместител на живота. Думите са мислени като терапия за душата, единствен възможен изход от безумието на реалното, единствен начин да изкрещиш гнева и да прошепнеш любовта. И безмилостност към злоупотребата с думи:

„заравяме думите в стиховете
без дори да ги опеем“

„кажи ми, че писането има
някакъв различен от суетата смисъл“

И тъкмо това доказва тази книга, че писането и суетата могат да бъдат отделени, за да останат думите в най-чистата си форма, повтаряща истинните форми и думи на душата.

„да ти напиша стих за това, което е неизречимо“ – това прави Ивайло Мерджанов с неговата „Ремисия“ и ни казва:

„заповядай, готови сме“

Четете!

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *