Поезията е

Поезията
е детска лудост
течаща
между решетки от
железни решения
и свобода от неразбрани желания

Поезията
не би била
само светлина
или само тъмнина
нещо несъществуващо, неосъществимо

Поезията е тук
на първата смачкана страница която не можем да изгладим

 

Хората са книги

Хората са книги
някои са учебници по история
други книжки за оцветяване
трети музицират песни за възрастни

всички обичат да ги подаряват
и най-вече да ги четат и препрочитат

 

25-ти кадър

Милвам лилиите зад теб
рисувам те до зори
а ме е страх да ти направя кафе

не е порок да съм честен
просто забравям
за себе си когато съм с теб

обличам само завесите
последно гледаше тях
последно слушаше далече от тях

връщам се
и вдишвам
където е спиран дъха

мигам мигам бързо и нервно
долавям
двайсет и петия кадър си ти
навсякъде подсъзнателно ти

 

Смътно опиянен, смъртно

всяка вечер смъртта идва
пие от своето вино и разказва
за души
сутрин не помня нищо
тази вечер няма достатъчно вино
и аз разказвам на смъртта
за моята душа
сутрин помня
че се качвам на кораб
и пътувам през коси
преливащи грозде в ръцете ми
и се протягам
протягам
докато не омекна
във чаша с форма на тяло

 

Горим

няколко съм
в различни обувки
през напукани монокали
засмукващи петнисти заключения
със уши пърхащи като пеперуда
прелитаща от Сфинкса до Еверест
излюпена от ефект
не съм тук
имам всичко
но всичко се свива
отлитам от пасаж русалки и нептуни
и се връщам като дъжд
чист
със белези от тризъбец
разтрепервам се от истината
и запалвам цигулка със Дяволски тригери на Паганини
замервам публиката със балони от дим
възвисявам се
долу танцува пепелта
мъдра и завършена
горим
а корените на свещите бълбукат
преглъщат звездобройци и извайват могили
над тях е светло
вечно лято на разопаковащо се подписано лице

 

Плашило

Задушаващи стъпки
вървят срещу мен
от всички страни

моите стъпки

опашките
мътят мрака
опитват се да уловят врата

моето бесило за моят врат

очите мечтаят да светнат
да разбъркат кървавите котли

моите очи моите засмукано хлътнали очи

мисълта
изтупа сърцето над мършоядните дрехи
прах
прах в хармониката на вятъра

моята персона – плашило от града на плашилата

 

Изгубени в превода

Превеждам лъжи
на моя език
те значат страх
а на твоя спасение
не вярвам на никой от нас
пускам завесата
и се прибирам
да зашия
ръка за рамо
мен за теб
деня за нощта
и отново да се усмихнем
през прозрачната рамка
зад която се крием

 

Знам три неща

тялото е лучена люспа
животът е камъче което чака да го ритнеш
и има нещо което ме кара да облека спокойствието на изгубен багаж

Моля, преведете!

От ден на ден
нов ден
а животът се крие пред мен
зелен и студен
вечен, последен
всяка секунда крещи непреведен

 

Не съм сам особено когато вали

вали
слагам
ръка на плачещия прозорец
и
възкръснал клон очертава пръстите ми
не съм сам

 

Поетите лъжат

Пият кръв от предсмъртни писма
късат струни на китара със сълзи
палят цигара от опашка на залез
чакат любов от отражения в чаша вино

И защо?
Кой ще повярва?

Мозъкът се надървя, празни и заспива върху абоката на дете?
Син умира в ръцете на майка
свири брат му на китара с изтъркани от тухли пръсти
залезът напомня, че медицинската сестра трябва да смени банка глюкоза
любовта държи в ръцете си едно семейство, дори смъртта няма да я убие

Клише?
Нима животът не е клише?

Споменът замразява чувствата, поетът ги размразява със букви?
На лов за амброзия! Но първо да забием игла във поезията
нека тя полежи в болница, нека тя да брои капките дух вместо нас,
нека тя заспи срещу бялата стена, мечтаеща за черен саркофаг?

 

***
Препoдреждам
историята
но не откривам
сянката на съня
още в началото
я губя
когато е хубаво
прясно
буквите още лепнат
избирам характер
в който да се влюбя
и го преследвам
и той ме преследва
поглъщаме се
а не сме
разменили
дума прегръдка
дори поглед
случайност
чупи целия ребус
и отново сянката
е зад мен
а сънят я краде
без да остави реалност
с която да се завия

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *