***
няма за къде
да бързам вече
винаги сама
била съм дом

 

Роман

Един човек.
Имаше си и ключ.

Няма повече
за разказване.

 

***
понякога убежище
на дума съм която
отключва белезници

 

Любовта

нощем дяволът
я отвива
сутрин Господ
я благославя

 

* * *
Сега ме топлиш
отгоре – сняг.

Аз теб –
от земята.

Сега сме
сестра и брат.

И Бог
по средата.

 

***
щъркелите ни познаха
пролетта се върна
Бог засмя се и змията
с обич го прегърна

 

Красиво

с тая дума
скроих
съдбата си

 

***

отвързаният вятър
ме завърза
в леглото на тревите
да го чакам

 

***
щастливото време
е лов на видения
с незабравени звуци

 

***
сляпото минало
се побра
в едно кошче
с опасни отпадъци

 

***
всички букви
са залостили
портичките си
сънуват покой

 

Това беше

Стигнах до където съм.
Спирките са също пътища.

 

***
и като тръгнах
все по път
който отвежда
до ада

 

***
всички имаме
минало
бъдещето
е под въпрос

 

***
превързах
прошката с вяра
никому няма
да навреди

 

***
да я догони не може
човек но мечтата е жива
накрая в картината божия
до нея заспива

 

***
понякога съм
стая на отшелник
с лице обърнато
към тишината

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

One Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *