поезията ни убива
защото ни освобождава

също като смъртта

 

***
тялото е вселена

силни сме
само когато го напуснем

завинаги

 

***
човекът
е минало

в което любовта
не съществува

 

***
любовта е вибрация –

удря се в тихото тяло

слуша сърцето

и заспива

 

една нощ

любовта бродеше
из спомените на вселената

изведнъж се спря и заплака –

жива съм
бог отново
ме захвърли сред хората

 

***
самотата прегръща
тъмният ми образ

потъвам
в кожата на небето

идвам
да те убия

 

***
светлина
се гаси само с чувства

молитвите
са за слабите

 

океан

аз съм само черен спомен
заровен в пясъка

няма време

лятото на любовта ни
умира

 

***
накъдето и да се обърна
виждам твоят свят

с твоите очи
с твоето лице

моята смърт

 

ако има небе
нека то бъде теб

земята е нашата прегръдка

светът
е твърде зает да умира

 

***
в ръцете на бог
сърцето гаснеше

смееше се –

избираше
следващата жертва

 

***
след края на света
бог търсеше сянката си

намери я студена

заровена
в едно сърце

 

***
облаците
се прегръщат тихо

горят своите тела –

тази вечер
вселената загива

 

***
светът е безкраен егоист –
сънува себе си

а се преструва че обича

 

патоанатомия

бог изгря на лицето ти

ръцете залязват в мъгла

сърцето те напуска

тихо
и самотно

 

***
мракът на сърцето изпълзя
през вените

сенките пеят своята песен

настъпи епохата
на истинската поезия

 

лято е
слушаме любимата си песен
и се сливаме

разхождаме тялото
извън душата

в нас
сърцето
празнува рождения ден на смъртта

 

рожден ден

краят е близо
погледни нагоре –

аз никога не съм съществувал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *