детството ми е като отхапана ябълка –
червена отвън
но кафява
около слюнката

 

на колене

шумът
от толкова грешки
се проветрява само
предварително
докато си още малък
и имаш прошка
за разменяне

 

чакам те

на границата
на хартиения свят
от който ще излезеш –
създание на мрака и надеждата
ще отговориш ли
на болката ми

 

семейство

на баща си ще оставя
едно поле мълчание
празен параграф
обърнато с гръб лице
мамо
вината не е в този
който я изпитва
но не е и прах
който да избършеш
най-красива съм
в дрехите ти
малко след като
съм изгубила дете

 

страданието ти свети като ореол
пия от цвета му –
претопил е всяка острота
не остана нищо
с което да изрежа
всичко което ми пречи
да се пожертвам за теб

 

***

аз съм черен облак
изпран от слюнката
на птиците
с всяко тяхно приземяване
живея смъртта си наобратно
и гледам как снега
започва от очите ти

 

загубих те преди да те открия

сто пълнолуния
почерняват като миди
преди да мога
да умра спокойно

 

***

ти си като втора кожа
под която е винаги
студено
нося ноктите ти като обеци
мисля те като реалност
но знам че би било
варварско
да съществуваш

 

материя на мириса

забранено е да се говори за това
мълчанието ми се сношава
с образ
от вътрешната страна
на усмивката ми
един скорпион
тъче верига от коса
в която ще те хване
и приспи

 

***
дъждът
ослепява като море
за да стана рапан
да допреш ухото си
и да ме пуснеш
да вляза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *