I.
Паркирахме на ливадата в подножието на баира и завървяхме нагоре. Цанко сновеше пред мен, преметнал през рамо окъсаната си туристическа раница. – – Много е лековита водата – каза той – всички, които отиват там, цери. Задух, подагра, безплодие… Всичко лекува.
Отивахме в манастира, за да пренесем десет празни бидона, които му ги даваха да си складира ракията. Едва свързва двата края, но гордо ме нарича „сътрудник“. Навръщане щяхме да ги търкаляме и слава Богу, защото червеникавата почва, по която вървяхме нагоре, свършваше и започваха да излизат камъни.
– Знам от едни – продължи той – че едно дете завели там на извора, кривооко… Така си било родено, с недъга. Наплискали го с водата и му изчезнало кривото.
Исках да вярвам, но не можех. Нещо ме беше стиснало за гърлото. От сутринта ми е стегнато, като от задух. Знам, че е заради времето – намислило е да вали и направо изсмуква цялата влага от въздуха, а той става сухав като пясък. Водата трябва да може да се събира в облаците, за да се извалява после. Отново да се извалява…
Гледах го как върви пред мен, хилав човечец. Хилав, ама движенията му отривисти. И къси гащи беше сложил дори. Все нещо щъкаше насам-натам, все се опитваше на някого да помогне.
– Ееей, на тебе ли да ти разправям, Марине… – каза той с въздишка – Толкова да ми е криво заради обира… Една козичка имах и ми я откраднаха… През нощта докато спя, бутнали вратата, влезли и окрали, къде що има из двора. Козата, бъклици две и щайгите със зимнината… И не само че взели това, де се е търкаляло там забравено, ами и срали пред вратата – на изпроводяк. Проклета да е тая немотия!
– Ще те карам ли в други ден към Монтана, я кажи? – го попитах аз. Трябваше да ми каже, за да мога да си направя сметката. Аз съм шофьор на автобус: линията Бездетница – Галатин, която минава през Монтана.Трябваше да ми каже, за да можем да я уредим ние сложната работа с неговия билет. Той сиромахът не плащаше за превоза – от къде да извади той 5 лева от Галатин до Монтана и 5 лева навръщане? Не става така тая работа, тука из околията един няма да разнася десет лева в джоба си, а Цанко завалията ми е приятел.
– Ще ме караш, ами къде ще ходиш… Ама дай най-първо да свършиме тука. Така каза, защото цялото това нещо беше негова работа. „Моя инициатива е да прекараме бидоните“ – казваше. Изведнъж ми се стори, че започна да пристъпя така, сякаш се носи по въздуха. Хладен ветрец започна да разведрява от запад, а аз се сетих колко красиви бяха някога нивите в Галатин – нивите от моето детство, но сега всичко пустееше… Едно време цялата ти душа се разпростираше над тези полета. А сега пустошта се разпростира над цялата ти душа.
– Марине, да ти кажа нещо аз… Като се качим горе, Игуменът ще очаква да получи нещо за манастира. Той няма да го каже директно, понеже е Божи човек. Но ти да знаеш – да се остави нещо трябва – грехота е да не дарим, защото той ни харизва, така може да се каже направо, тия десет бидона…
– Нямай грижи! – отговорих твърдо, а той започна да ми разказва за Кървавата скала и как дядо му се качвал да прави помен за хайдуците. Има пещера на Орлови връх, която при последното земетресение, се запуши с камъни. Там по турско се крили бунтовници.
Когато стигнахме манастира, видях колко много хора от околните села бяха дошли с дамаджани и туби да наливат от целебната вода. Мъж държеше в ръка икона на Св. Мина. Бездетни жени идваха без мъжете си, да се молят на светците за деца, старици носеха погребални портрети на починали преди двайсет години съпрузи. Но най-тъжни бяха болните деца – едно парализирано беше увиснало на врата на баща си и мокреше рамото му със слюнка. Аз нямам деца. Влюбих се в една от Монтана, докато бях войник в казармата, но тя нещо не ми отвърна на чувствата. Стана ми криво от тогава и реших да остана завинаги сам.
Минахме покрай аязмото и се отправихме към схлупената постройка, където ни чакаше Игуменът. Изпод стряхата се вдигаше голяма гюролтия – лястовици бяха свили гнездо. Той излезе със зачервено лице, по което се стичаха едри капки. Зарадва се, че ни вижда и припряно започна да нарежда масата. После пихме от ракията му – добра анасонлийка беше. Заведе ни да ни покаже бидоните. На раздяла ни изпроводи до аязмото и ни разказа, какво чудо е това… Каза: „Аз служа на Господа Бога и за Славата Божия не ми отива тъй да говоря тъй директно, но от тази вода очи се отварят и души олекват завинаги“. Цанко целият се уми с водата, та чак му подгизнаха късите гащи, а аз стоях настрана. „Пий от живата вода, бре!“ , ме подбутна той. И тогава аз се наведох на колене – току близо до земята, и пих.

II.
Карам този автобус и не спирам, пътят се вие пред мен, колелетата тракат, а над мен все това дъждовно небе. Днес като станах, видях, как отново е набрала като гноен абсцес, който не може да се пукне, а въздухът – лепкав като смола. Трака ми под сърцето, пътят се клати, а аз все напред трябва да карам. И не мога да дишам. Този задух ме не оставя. Всичко беше помръкнало и сиво, под ноктите ми – мърсотия, ризата – отъркана и непрана от дни. Изведнъж нещо започна да ми чернее отдясно на пътя. Първо помислих, че е куче, но като приближи автобусът, видях, че е дете. Дребно и мърляво. Беше два часа по обяд и автобусът беше целият празен, защото в този задух стариците не излизаха от къщите си. А това тича из пустошта в най-голямата жега, току пред бурята – като подивяло.
Задминах го и спрях – то наближи – беше едно такова уплашено и дребно.
– Какво търчиш като улаво по шосето? – провикнах се аз – Ами ако те сгази кола?
То спря и дишаше учестено.
– Чичо, я ми дай два лева – каза то и заби поглед в земята. Беше бледичко и кльощаво, а очите му – някакъв неопределен цвят.
– За къде си тръгнал? – попитах го аз.
– Галатин – отвърна то
– Качвай се! – казах аз и му отворих вратата. То се поколеба, но се качи и приседна на ръба на седалката. Аз продължих:
– Как така те е пуснала майка ти?
Много селски деца ги пускат сами, да разкарват кравите на паша или да вършат някаква работа. Може да са невръстни – но ако не работят, няма оцеляване, обаче това ми се стори не в ред и много уплашено.
– Аз нямам майка – каза то.
– А кой се грижи за теб? – Мълчеше. Под късото му ръкавче му се виждаше синина. – Къде е майка ти? – повторих.
– Умря – отсече то.
Аз нямах деца и сигурно нямаше да имам никога. Но това, като го гледах как седи и преглъща езика си от страх, започнах да мисля, какво ли ще е да си осиновя едно. Трябваше да го закарам в полицията, да му изследват синините.
– Баща имаш ли?
– Да, Светлин – Змея, но той бие кучето.
– Кой Светлин?
И тогава разказа, че Светлин биел кучето всеки ден.
– Като се напие – продължи то – излиза на двора и започва да бие кучето, извади му едното око, много е ядосан.
Така разбрах, че Светлин му се води нещо като настойник. Бил се нанесъл при тях преди три години. Майката починала преди една, но Светлин останал в къщата им. По прякора го познах – Змея – криминален тип и тартор на банда, който търгува с железа и разбива селските къщи.
– А Змея и майка ти ходиха ли в гражданското да се оженят?
Малкото кимна отрицателно.
– И когато майка ти умря, Светлин заведе ли те при съдията, съдията да реши, че ти е попечител?
– Не ме е водил – каза то.
– Баща имаш ли?
– Да, Светлин – Змея, но той бие кучето – гласчето му потрепери – Майка ми каза, че го е видяла. – продължи то и започна да гледа на другата страна.
– Кого е видяла? – попитах аз.
– Змея…. – отвърна. – Светлин е черен като дявола, а нощем като ходел при майка ми – бил бял със светли коси. Тя ми каза… В тъмното го е видяла, че е Змей.
– А ти виждал ли си го бял?
– Не, той е черен като дявола.
Аз вече бях започнал да се чувствам много нервен. Трябваше да го закарам в полицията и може би първо на лекар – това беше бито дете… Но в Галатин отдавна вече нямаше нито болница, нито полиция. Ще трябва да се кара до Бяла Слатина, което са още 50 километра и ще има закъснение по целия график. Ще го оставя в болницата да го прегледат и ще им дам телефона да ми се обадят. Това може да е най-рано към три и половина. После, като си направя трите курса, ще мина да го взема от болницата и ще го заведа или при мен да го нахраня, или в участъка. Това може да е най-рано към девет и половина вечерта.
– Чичо, я спри тука, че ми се ходи до тоалетната – каза то.
Отбих и то слезе. И като слезе, се затърча колкото сила имаше към полетата. Аз го последвах, скачайки долу, но се обърках да тичам ли след него или не. Започнах да му викам отчаяно да се върне. Но то, като малко птиче, свърна далеч от пътя и не се обърна повече. Аз се качих обратно в кабината и ми беше много задушно, а ризата беше залепнала от пот за гърба ми. Пак не заваля.

 

III.
Цанко дойде за вечеря към осем и като ме видя, ме почна веднага: „Какво ти е, блед си като платно, ще ме караш ли утре?“. Беше донесъл сланина и сирене и ги спретна за няколко минути. Взе две чаши от дворната чешма, приплакна ги и наля ракията. „Ама това злато да го знаеш, какво е…. Мека е като мед, ти казвам, и бързо хваща за сърцето“. Чукнахме се за „Наздраве“ и аз отпих – ракия-симфония, но никак не ми вървеше глътката и мезнах само два пъти. Той много разочарован, че съм без апетит, започна веднага да драматизира. Хора като него се притесняват, ако не могат да ти върнат някоя услуга. Леле, болест имало някаква, започвала без да му се яде на човек и без да му се пие; ужасна болест и това било първият симптом, а аз го гледам – един такъв сиромах, толкова беден, че сякаш се носи по въздуха, и му казвам, че просто ми е скапано на душата. „Ей, Марине, ама ще ти вдигна аз тегавото.“И започна да обяснява, как другата седмица ще ми донесе една дамаджана от Манастирската да ме излекува от скръбта ми, както само живата вода можела.
Аз сложих малко сушен суджук на масата и като свих една цигара, докато той режеше и нареждаше, му казах:
– Ти тоя Змея си го чувал, нали?
– Тоя е бандюга.
– Не е тукашен май, пришелец е.
– Не го знам от кой край е, ама е вярно, че не е тукашен.
– Едно малко живее с него, днеска го видях на пътя. Пребито…
Цанко не каза нищо. Извиних се, че няма да мога да го закарам утре и го попитах, кой друг ден ще му е удобен. Той пък нещо се намуси и тръгна да си ходи. Пъргавата му походка потъна в мрака. Аз бях на двора и седнах под стряхата, скубейки никотиновия си мустак. Беше станала още по-тежка и сухава, колко часове са вече без дъжд? Стои там на запад в последното светло петно на небето – цялата в космати облаци, груби като четина. Затишие пред буря. Няма ли да се извали най-накрая, че не се диша тоя въздух. Налях си още една от Цанковата.
И така съм заспал, на отключено. Сънувам, как Цанко ме води към манастира, а под нас земя. Тъмна и страшна – земя. Цанко спира насред пътя и вика: ето тука извира живата вода. Много е лековита, истина ти казвам. Всичко лекува: задух, подагра, безплодие. И коленичи така насред тъмното, и изведнъж бликва вода. И той се мокри целия, та чак му подгизват гащите. Обръща се към мен и ми вика: „Айде, пий!“ И аз коленича на земята и нищо не бликва. И един глас се чува от далечното: „Няма я водата…“
Аз стреснат се будя и чувам кучешки лай. Ставам, заключвам вратата, влизам вътре и пускам телевизора. Слушам новините в десет часа и решавам набързо една кръстословица. Трябва ми план: да навия часовника и да стана по тъмно, да направя един извънреден курс до Бяла Слатина. В девет отивам в полицейското, казвам за Змея и че не е никакъв на детето и че детето е някъде в пустошта около Галатин, само. Дано е живо. И така много тревожен се мятам на одъра и ми е замрежено пред очите от ракията, а сърцето ми е толкова разбито, че се моля просто да заспя и да не се събудя до утре. И заспивам и ми се присънва един сън, дето такъв сън не ми се е присънвал никога. Сякаш душата ми се откъсва от тялото… Ставам от леглото и се гледам ей така отстрани, как спя. И чувам нещо тропа по вратата и отварям вратата, гледам кон. Аз съм шофьор на автобус, обемен човек и не съм първа младост вече. Не съм яздил от години, но пристъпвам учудено към коня, а той пръхти подканящо. Аз гледам, че е оседлан и се качвам. Конят много бързо ме отнася извън селото в полето и започва да препуска право към нея, към бурята, дето не иска да се извали. Аз я гледам, как се е вкълбила в най-светлата точка на небето и колкото повече я приближаваме, толкова по-горещо и сухаво става. Толкова сухаво, че въздухът се обръща на пепелище, а в черните облаци проблясва пламък. Светкавица. Аз чувам под сърцето ми, как бие друго сърце, малко, като на птиче, поглеждам надолу и виждам детето в прегръдките си. Хванало се е за мен, плаче и трепери… И аз му викам „Няма да се страхуваш, сега ще я убия ламята“. И като казвам това, в ушите ми започва да тътне глас: „Убий ламята, няма я водата!“. И облаците ни поглъщат като Ад и аз я виждам пред мен – космата и страшна – как се е впила отгоре над нивите и всичко е изсмукала, всичко е направила на пустош, изколила е стадата, разрушила е къщите. И около нея започват да съскат змейове и змеици, че тя ще царува винаги и аз ги разсичам, докато малкото хлипа от ужас. И конят е толкова бърз и така силно препускаме към нея, а аз вдигам копието си от огън и я пронизвам право в сърцето. И започват съсъци като от Ада, а тя се мята в гърчове. Конят стъпква косматото й туловище и провлачваме трупа й да гори като комета по тъмната бразда на небето.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *