Александър Асадчи (Александр Асадчий) – Роден на 15 май 1974 г. в с. Шаранга, Нижгородска област, Русия. Завършва филологическия факултет на Смоленския държавен университет, специалност „Руски език и литература”. Един от създателите на поетическата група „Племенници на Музата” („Племянники Музы”). Публикува стихове в списанията „Арион”, „Вавилон”, „Персона”. Участва в поетически четения заедно с Евгений Рейн, Татяна Бек, Алексей Альохин, Дмитрий Биков. Издава стихосбирката „Човек с главна буква” („Человек с прописной буквой”, 2005) Става съосновател на литературната студия „Персона”, която през 2017 година ще навърши 25 години. Работи като журналист.

 

Наталия Няголова: Александър, Вознесенски говори за хоризонтални (по възраст) и вертикални (по съвест и талант) поетически поколения. Кое е Вашето „вертикално” поколение от автори, чиито текстове са Ви особено близки?

Александър Асадчи: Избирайки между Лев Толстой и Достоевски, разбирам, че творчеството на първия ми е по-близко. Този тест често провеждаше моят преподавател професор Вадим Баевски[1], чийто филологически семинар посещавах като студент. Близко ми е и творчеството на Владимир Маяковски, неговата социална експресия, която е подчертано лирична. Харесва ми поезията на Андрей Вознесенски, „гариките”[2] на Игор Губерман. Имам любими стихотворения от поезията на Александър Пушкин. Обичам някои неща на Катул и въобще на древните римляни, но без система. Дълго съм се занимавал с Велимир Хлебников, а по-късно се заинтересувах от творчеството на поетите от ОБЕРИУ (ОБЭРИУ)[3]. Моето любимо стихотворение принадлежи на Николай Олейников – приятел на Даниил Хармс в ОБЕРИУ.

Тому, кто живет, как мудрец-наблюдатель,
Намеки природы понятны без слов.
Идет в штанах обыватель,
Летит соловей без штанов.

Н. Н.: Вашите предпочитания в световната поезия?

А. А.: Ценя съвременните поети за благородната мизантропия, която дава надежда и вяра в човека, за художествената пестеливост и лаконичност на мисълта. В произведението или има живот, или то е мъртвородено дете.

„…Тельце стихотворения,
Хрупкое, ребристое…“

Обичам да слушам стиховете на Ник Кейв, да чета в превод Станислав Ежи Лец, близка ми е поезията на Леонард Коен.

Н. Н.: Имате ли кумири?

А. А.: Не, нямам кумири. Интересуват ме възгледи и текстове, а не идеологии и биографии.

Н. Н.: Вашите „формални” поетически пристрастия?

А. А.: Харесват ми минималистичните жанрове: едностишието, четиристишието. Според мен това е симптом на времето, поемата през XXI век е анахронизъм. Считам за много сложен поетически похват лирическата ирония – спокойна, беззлобна, изразителна, и се старая да я използвам.

Н. Н.: Журналистът и поетът Асадчи не си ли пречат взаимно?

А. А.: Журналистиката започва с репортерството. Ти летиш, пътуваш, ходиш в търсене на информация. Трябва да бъдеш пламенен ентусиаст, да живееш с това, да вярваш в значението на своята работа. Поезията е онова състояние, в което човекът не може да не пише стихове. Защото той така живее и чувства. В този смисъл репортерството и поезията са с нещо близки. По-късно, когато авторът-журналист постига свой език и стил, това вече е повече професия, отколкото живот. Функционалността на езика в журналистиката е различна, в сравнение с поезията. Но добрият журналист – той вече е почти литератор. Родствените връзки между двете сфери никога не се късат напълно. Журналистическото наемничество, особено в съвременните социални мрежи, стои много далеч от литературата като цяло и от поезията в частност, най-вече защото използва нелитературен език и мисли потребителски.

Н. Н.: Русия, още от времената на „златния” XIX век, се счита за литературноцентрична страна. Изменила ли се е ситуацията в началото на XXI столетие?

А. А.: За съжаление, в края на XX век в Русия не се появиха водещи литературни фигури. Литературният процес се разпадна на потребителски мейнстрийм, който не може да не угажда на широката публика и да не зависи от нейните потребности и локални, оригинални, литературни явления (от маргинални до регионални). Именно така се развива руската поезия днес. Тя се състои от такива обединения като „Персона“, от автори, които живеят своя стихиен, повече или по-малко продължителен, литературен живот.

Н. Н.: Какво мислите за статуса на поета в съвременното руско общество.

А. А.: 2017 година календарно съвпада с 1917. Повтарят се не само минутите и часовете на размисъл, дните и седмиците на нашите дела, месеците, от които се състои годината, но и някои исторически събития. Обществото, подобно на неравнодушен човек, е уморено от очаквания и иска да се устреми насреща на бъдещето, да се отърси от оковите на миналото. Как ще се случи това е трудно да се каже. Но такива очаквания се чувстват във всичко, особено в литературата.

Вижте съвременните руски поети – част от тях станаха журналисти – това са и Дмитрий Биков, и Семьон Пегов, и много други. Някои руски автори отидоха на война, например Захар Прилепин, който неотдавна стана заместник-началник на батальон в Донбас на друг смоленчанин – бившия национал-болшевик Сергей Фомченков.

Социализацията на поезията предизвиква различни мнения сред литераторите. Например известният съвременен прозаик Валерий Зеленогорски вижда в нея повторение на съветските разобличители („правдорубы”), които са повече пропагандатори, отколкото автори.

Аз мисля, че поетът е преди всичко лирик. Основният проблем на автора е поетическият свят на съвременния лирически герой. Ако в този свят, освен поетическото Аз, присъстват и съвременните събития и реалии, то това може да се нарече социална поезия.

Поетът – гръмовержец вече изглежда уязвим.

Н. Н.: Къде е мястото на поезията в екзистенциалното битие на „глобализирания” съвременен човек?

А. А.: Не смятам, че поетът трябва да призовава разсеяната литературна аудитория към извършване–достигане–признаване или към други подобни действия. Лириката на Лермонтов е не по-малко социална, отколкото лириката на Некрасов. Нима литературният авангард чрез своята форма не отразява абсурда на съвременния социално-икономически модел! Онзи модел, който чрез системата „производство – потребление“ прави от хората човеко-машини на Ламетри, които искат да произведат повече и да консумират повече. Поезията за мислещия човек е способ за първоначална самоидентификация в обществото. Според мен, социализацията на човека протича чрез литературата.

Н. Н.: Един последен въпрос – вярвате ли, че поезията може да бъде социален коректив?

А. А.: Предполагам, че поезията, още в своята природа, е диаметрално противоположна на обществото. По-горе говорих за това, че личността може да премине път на социализация, запознавайки се с литературната традиция, потапяйки се в света на литературата. Но това е път на постоянни вътрешни сражения, на победи и поражения. Да, по този начин човекът признава съществуването на обществото и неговите догми. И забележителното е, че литературата, която възниква като резултат, също става част от обществото. В този смисъл може да се каже, че Гай Валерий Катул ми е по-близък от поета Максим Горки. Следователно някакви исторически факти, ориентири в литературата, без съмнение има, но те не представляват категоричен императив. Самият литературен процес не може да бъде етичен или нравствен. Той никога и не е бил такъв. Но това, че литературата, в това число и моето творчество, все пак стават част от обществото, вече не ме угнетява…

 

                                                                                                    16 февруари 2017 г.

 

 

[1] Вадим Соломонович Баевский (1929 – 2013) – Известен руски литературовед, професор в Смоленския държавен университет, създател на филологическа школа, автор на монографиите „Стих русской советской поэзии“ (1972), „Давид Самойлов“ (1986), „Сквозь магический кристалл. Поэтика „Евгения Онегина“, романа в стихах А. С. Пушкина» (1990) и др.

[2] Игра на думи – „Гарик” в руския език се възприема като умалително от „Игорь”, а „Гарики” (1988) се нарича и поетическа книга с четиристишия на Игор Губерман.

[3] ОБЭРИУ – Объединение реального искусства – литературно-театрална група, съществуваща в Ленинград от 1927 до началото на 30-те години.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *