***
Разсъмва се като по ноти,
аз обаче
така не се научих да разчитам
оплетените петолиния
на всекидневието
и живота
гадая по обърнатите
длани…
миг по-късно, миг по рано ли,
ако засея ветровете си – ще ме ожъне
на бурята ми покосяващата крачка.
Гладна съм
за времена и разстояния
и за загадъчния
текст между очите ни, когато
неизвестното се разширява и
остава само
любовта
да е работното заглавие.

 

Основен материал

С очи, които приласкават космоси,
с костенурка в джоба и
черпак от междуметия
Големия Готвач
се е надвесил:

развихрят се ротонди от високи
камъни назъбени архитектури
се сломяват
докато светът е хлабав
неразбъркан
неприклещен още сред кориците
на Великата готварска книга

Докато първата рецепта на реалността
е рехава
и белите джуджета изкипяват,
дегустацията е приключила…

Каква чудесна кал!

 


Имам си Родина
Тя не е
ни добра ни лоша нито мащеха
Тя
е догонващ ученик през вековете но
Е поет на междучасията
Тук и там
се засичаме на двора
виждам я
дърпам й ръкава да я спра
ала
той се къса после пъргаво
ми се изплъзва като гущер
шмугва се
в некакво кьоше да пуши скришом

Ех!

Пресекулчеста пресечена Родино
Спри!
И аз пораснах…
Няма вече
поривни вълни от трепет нежност
ябълкова обичлива невъзможност
как да се откъснеш
от сърцето си
?
Това сърце
Не може да е ничие
Но не е твое
А моето е друго
Аз
съм като гръцки бог по пълнолуние
Богиня!
съм на тенджерите и тиганите
Титан
във кукувичето гнездо
Пирон във черепа
Балкон през зимата
Калкан в кооперацията
Риба – Ψάρι
Аз
Намръщено момиченце
в отминал кадър
стискам гумен заек
и не зная нищо просто пушек
през ореховите листа
съм аз съм аз
Световната Елена
Аз
Която се обичам
Аз обичам дъщеря си

азнезнамкоямиеродината

Но продължавам

 


Някога
аз може би съм раснала
аз може би съм се достигнала
съм се наситила
на ръст
и вече тегна
Искам да се разтека
да се разгърна да се вливам
някъде
И да ме вливат също.
Аз искам
същността ми
да остане
в „може би”-то
да се оглежда по-обширно по-надлъж
по-напред назад наоколо встрани
Да има стъпка

Да е ласкава към себе си
И към илюзиите си
Да им отпусне
за безсрочно сантимента

свободно волно необмислено

Да скочат върху първата скала
и да запеят

И да танцуват

(да мисля че добре ще им се отрази да потанцуват)

А после искам
да се срещнем отначало
да ме притиснеш до стената
да не бягам
да се утая
презрамката ми
да се смъкне

И да ме целуваш
като непозната

Аз искам
искам
искам
да се
сблъскаме

 

Каквото бих

Ако някой ме попита, ще му кажа: тя
е прелетната сянка над шосето,
ятото
в мрежите на някой непознат
и почти невидим като парата на чайник
вятър.
Пейка в есенния резерват
на таласъмите
и крадла
на окапали листа и корморани.
Няма как
да обясня, че ми е взела лятото назаем.
Кацнала е на върха на нечий гръб,
лази несмутена, нетъркулната,
по ръба на масата туптяща
малка
капка.
Тя довършва всеки залък.

Ако който ме попита настоява,
ще му кажа: тя
е ден, забогатял от думи и готов
за лягане.

Тогава този, който, ако би ме питал,
бих му казала,
ще замълчи, но всяка вечер ще поглежда
под възглавницата си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *