философия

ако нямаш обувки
които да обуеш
макар и бос
все пак ходи
ако нямаш
какво да кажеш
мълчи копеле

 

блек рам

допри бузите си
към асфалта
пий
плачи
обичай
и отново
счупи бутилката

 

***
за всеки
паднал от болест
се полага носилка
за всеки
паднал от любов –
кръст

 

***
скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
няма
да те потърся

 

мъртва зона
(не по кинг)

студено небе
сълзи от безразличие
и цял свят
изгубени души

 

ще бъда
сламата
която расте
високо
цял живот
и няма вятър
който да скъси
краищата й

 

абсурд

преди всяко
театрално представление
идвам два часа по-рано
и броя хлебарките в залата
в антракта си купувам свещи
а след края излизам
и всеки път
се самоубивам на входа
чрез самозапалване

 

***
раздирам всички люспи
от тялото си
преплитам кожата си
наобратно
режа петите си
и ходя по стените
на църквите
като цапам
всяка икона
само по очите

 

тайната вечеря

всеки път когато
ми наливаш вино
се надявам
начинът
по който гледаш чашата
да не се премести в мен
за да не видиш страха
от всички
скъсани покривки
празни чаши
и остатъци от агнето
което готвиш в печката

 

катастрофа

две сърца
чакащи да стане
зелено

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *