време

безпощадно делящо ни
изплъзващо ми се
никога недостатъчно
за любимите
моменти
на самота,
открадната ми от
теб,
забавящо се понякога,
но никога
когато сме заедно

 

миг

странни са хората:
днес са тук,
изпълват клетката
на Земята
с трептенията
на крилете си –
утре ги няма,
нито следа
от тях
на света.

 

Danger

хората са опасни
не защото имат сила
не заради устремеността
или страстта си –
а заради ума,
той събира всичко това
з а е д н о
и опитва да постави
в себе си
н е о б я т н о с т т а на
вселената.
ум, мозък колкото два
юмрука,
колкото две сърца,
по-остър от бръснач
и по-бърз от мълния…
за него е съвсем естествено
да иска самоунищожение.
хората са опасни
не защото говорят,
не заради мечтите си
или защото чувстват,
а защото мислят.

 

реалност

понякога овцете
не се прибират
и понякога вълкът
се смее последен

понякога животът
е играта на тъмното
и понякога светлото
напълно изчезва

понякога овцете
вълци във вълна са
и понякога овчарят
всъщност касапин е.

 

***
Петна от бяло по земята,
снегът отдръпва се безшумно
тъй както зимата, тъгата
се между камъни прецеждат.
Ръката пуска самотата,
дъбът-гигант орел подслонва
и на душата ми в гората
цъфтят безброй цветя и хора.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

One Comment

  • Morea

    „… и на душата ми в гората
    цъфтят безброй цветя и хора“ – рядко чета нещо толкова хубаво, браво!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *