Мирисът на домати в дъжда. Паяжините, които плетат помежду ни. Ръцете ни, отдавна изрязани, спират да кървят. Отблясъка на дланта ти, с която удряш дете. Изкривяваш детството ми.
Ръката ти бе в ръкавица, когато ме зашлеви в бурята. Като знак, че ще се върнеш. За да те чакам. Да чакам само теб. Теб, градинаря с остро теме. Скитник с несекваща кашлица. Очите ти с кръвожадна еднозначност прозираха в съня ми. Треперех свита в храмовете, молейки се да не идваш. Само вечер в огъня те разпознавах. Сините очи зад заключени врати. Белезите от насилие и закъснелите цветя сутрин. Една песничка прекосяваше пещта, за да ни сдвои. Аз ставах влажна и обширна като почва. Почвата, която си подготвял дълго. Дойдох през силните лъчи, в гладната ти самота през пролетта. Чертите ми зрееха с овал на бели вишни, жареха със свян лицето ти, твърда като тебешир оставях кожата си върху твоята, удрях коленете ти, за да се събудя от рефлексите. Около теб туптяха клади, които пазят зимните ми шуби на пътищата, по които ще си тръгвам. Малки луковици, които си посадил в тинестия ад, в който ще живеем в някакво недоразумение до пролетта. Продължаваш да копаеш пътища, да полагаш релси, смътно предусещайки бягството, което ще ти вземе всичко. Подготвяш лъскавите, стоманени линии на безвъзвратното ми отчуждение.
Безшумна като охлюв, се смъквам от леглото и отивам до прозореца, където понякога мисля за теб. Горчива и докосната от Бога, долавям музиката ти в мъглата на града. Ти не спираш да беседваш с мен. Излизам за пакет цигари. Оставям се на вятъра. Ситното ръмене се слива с тихия марш на участта ми. Аз търся спомен за принадлежността си. Опрощение сред четирите сезона на болката. Един ключар затваря работилницата си в полунощ. Стоя и го моля. Няма как да не знае вратата към теб, няма как да не е поправял ключовете на смеха и измамата в жестовете ти, която ме направи твой оловен войник. Люлея се като стар лебед пред недоумяващите му очи. И ставам пореста и безмълвна, безмълвна. Той навярно има своите деца и дълбоки зидове, пълни с тайни. А аз съм открита и ранима като чакъла, посипан в полето на агонията. Колко дълбоко нахлува неонът в кожата ми. Като анестезия. Ще се събудя с изваден смисъл. С нарушен говор и сведени очи. Прибирам се и дълго го отмивам в банята. Неонът, жабешкият му език от тялото си на мечтател. Отново ще се върна на възглавницата до онзи, който никога не чувства липсата ми нощем. Между шест и шест и десет, тялото ми е устремено и спокойно като риба в съприкосновението с теб. Докато връзвам косите си, ти отстъпвам да се върнеш по ствола на гръбнака ми, да изпълниш с живак и страст кръвта, която да обагри пак лицето ми. В бучицата захар силуетът ти пресича някак си замислен и изгубен. Задържам бурята в себе си, за да те погледам още миг и я изпускам в кафето. Изпечената болка, която изпивам и отхвърлям, преди да се събудя.
Аз помня, още помня края си в онази напусната градина с домати. Аз и ти стоим, паяжините покриват световете ни. Всеки трепет ще ги среже. Ти ме питаш : Защо?
Аз нямам отговор, различен от кръвта, миеща ръката ти и ръждивия нож в бедрото ми.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *