Сняг

Как искам да направя
снежен човек,
но нямам нито морков,
нито тенджера,
нито дори копче

само сняг.

 

Кръв

Навикът да тека напред-назад
през тялото и нещо
да не спира да ме бута –
без време да попитам къде е краят
и все пак зная: има нещо повече
от чистото поддържане на топлината

едно порязване ще ми покаже
свободата в мириса на въздуха,
но в същността ми е:
да се съсиря и да забравя.

 

Порастване

Таванът на квартирата ми
е толкова висок,
че при всяко завръщане вкъщи
се чувствам пораснала.

 

Сълза

Спускаме се от началото на вечността
по лицето на времето:
отдавна беше като се пъчехме
гордо на върха на скулите,
но гравитацията ни е враг и ето
търкулнахме се в гънката на носа
и тъй като винаги може да е по-зле
страхът ми е един:
че пътят на сълзата е към устните
и времето ще заплаче с глас.

 

Слънчоглед

Не искам повече да бъда слънчоглед
цяло лято само следя слънцето
през останалото време
хора плюят останките от сърцевината ми
по стадиони, под пейки, по площадки
от там нататъка вятърът
ме отвява някъде, където няма слънце

преди да погледна поредната подметка
си повтарям, че съм слънчоглед.

 

По същия начин

В една десета от мига,
в който бутвам без да искам
чашата си
осъзнавам
какво ще се случи

в една десета от мига
я виждам как се разлива
още преди да се е разляла,
но не мога
нищо да направя.

По същия начин
се спъвам
и влюбвам.

 

Джоб

Джобът на зимното ти яке
се скъса така че да има място
и за моята ръка в него:
зашиеш ли го
всичко ще е ясно.

 

Врата

Когато отваряш едната врата
на стария гардероб,
другата също се отваря
сякаш от ревност –
отчаян жест на нещо, което
иска да бъде докоснато
било и докато го затваряш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *