***
Ръцете бяха студени
Захарта в кафето
Се разтваряше като кубче лед
Стените бяха олющени
Ароматът оставаше
Вместо мен

 

***
сухите му устни изричаха думи
мръсните му ръце докосваха
въображаеми вещи
кафявите очи гледаха празно

в гръдния му кош
започна да вали

 

***
Пръстите му ме докосваха така
Сякаш го прави за първи път
Очите му ме гледаха
Сякаш никога повече няма да ме погледне
Бягах от него
Сякаш бягам
От нещо което не е мое

 

***
устните му гонеха тялото й
доставяше му удоволствие
извади ножа от панталона си
и я накара да го лапне
тя не искаше
беше я страх
тогава го пое в ръцете си
кръвта беше навсякъде
лежеше с нож в корема
а той изплашен побягна
из просторните пътища на щастието

 

Лай

зелен мокър
хълм
кален и влажен
до него
тъмно
студено и мрачно
стърчи
правата улица
преследва ме
лай на сенки
стоят и потрепват
двете ми недорасли гърди

 

***
усмивката се разнасяше по цялото й тяло
имаше някой до себе си
иглите в мозъка й бавно изчезваха
а топката в гръдния й кош
отскачаше сякаш бе спукана

 

***
долу клекнала със затворени очи
пред пейката зазидана в земята
неузрелите джанки – все така вкусни
докато си отвори очите разбра
какво трябва да направи

 

***
гледах как иска от мен
това което няма да му дам
погледите ни се пресичаха многократно
докато копчетата се разкопчаваха

 

***
Автомобилите бяха наредени в колони
Светофарите бяха спрели
Фаровете бяха загасени
Жестовете – неразбираеми
Целувките – безчувствени

 

Очите ми се затваряха

погледът по тялото ми бе кръвожаден
изхвърлената тръба облекчи тежестта
хапчетата се разграждаха в организма ми
яростта остана

 

***
очите й са празни и пълни
дъждът на балкона капе по главата
с всички неизчезващи мисли
дъждът става все по-силен
а мислите все по-тъмни

 

***
Раните ставаха все по-дълбоки
Кръвта все по-червена
А думите се изписваха
По ръцете й

Нарязаните ръце
Бавно докосваха кожата
Етикетите се разлепяха
Кръвта спираше

 

Облачно

Луната бе кръгла и закрита от облаци
Блоковете светеха като сняг
Уличните лампи бяха тъмни
Фасовете – изхвърлени до контейнера
Десетина на брой
Един – незагасен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *