Тиаго и пеперудите

Тиаго се грижи за пеперуди
това е работата му
каза ми го снощи,
когато се видяхме за малко
общо взето
храни ги,
дава им вода
оставя ги да летят
казва, че всяка пеперуда има свое цвете
което обича най-много
и стои само в неговите листа
За тези 7 дни, в които живее
пеперудата
се ражда
научава се да лети
влюбва се в цвете
вкусва соковете му
ражда
и умира.
Тиаго не е биолог
Но обича пеперудите
стои по цяла нощ
Надвесен над пашкула
За да види
Първото разтваряне на крилата
И дори сам иска да е пеперуда
„За да живее в метаморфоза“
аз си мисля
Що за чудновата работа
И питам
На кого изобщо са му притрябвали пеперуди.
това е най-красивата работа на света – казва
и жалко за тези, които не ги виждат, които не мислят за тях.

 

На баща ми

Той пълни лулата
С мълчание
Със съзерцание
Със спокойствието на дните
И увереността на годините
С търпението на мъдростта
С песента на бяла лястовица
С полет на нощна пеперуда
С тежестта на думите
Със смях на дете
Със силата на миналото
С любовта на настоящето
С дъх на уиски
С дух на вечност

 

***
Тя е от онези жени с цвят на мълчание,
опитва да му разкаже за себе си
с ехото на плътта.
Той вижда само голотата
и потъва в нея.
Тя го оставя да се дави.
Той умира там,
където е започнал.
Сутринта,
когато тя отваря прозорец
в малката си стая,
го усеща как влиза
като свеж въздух в дробовете й.
Той избутва котката
с дългите си крайници
и ляга на леглото.
Съновно
Не се буди.
Не говори.
Ти цялата си едно вълшебство.

В напълно празната сутрин:
Една песен от лятото
едно изсъхнало кокиче на масата
мъхът по гърбът й
полускритата голота
гълъбът на прозореца
обувките по средата на стаята
следите по чаршафите
и това всичко
както и много друго
разказват
с размазано червило по устните
с ябълков дъх,
запъхтян от усещания
без ръкомахания
тихо
без метафори
без цинизми
без сложни конструкции
без думи дори
с цялата лекота на живота
с онази простота на жеста,
с който отмяташ косата си
за да видиш
колко е часът
и онази притесненост,
когато си търсиш ключовете
и това всичко
както и много друго
разказват
нашата малка история
нашето вчера

и още гори по очите горялото
и още стискаш ръката ми
и още бълнуваш
и моят глас още е дрезгав
и още си моя
и още заспивам
в косите ти
и още е сън

Не се буди.
Не говори.
Ти цялата си едно вълшебство.

 

Марсилия

Марсилия живее на улицата
Като заспал рибар
Като пристигащ моряк
Като търговец
Постлал килимчето си на земята
Като артист
Танцуващ в огъня
Като силует на жена
В тъмното
Като силует на самотник
До нея
Като вкус на море
И миризма
На подправки
Марсилия
Не се побира в себе си
Разлива се като
Пастис
По улиците
Губи се в мръсотията
Ходи боса по плажа
Маха на корабите
Или
Заговаря младите
С африкански акцент
Смее се на туристите
Които я търсят по картата
И не знаят че
Марсилия живее на улицата

 

***
„И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа“

От дъното на дробовете
През лабиринта на тялото
Парещ под небцето
Треперещ по устните
В – ДЪХ – НОВ – Е Н Е ЧОВЕКЪТ

Сподели дъха си с някой
Който не познава думи
Който отмерва нощта в
дихание
Който диша топлина
През зимата
сгрява устните
И ги рисува в розов цвят

Не забравяй да дишаш
В тъмното
Под водата
В съня
Под пръстта
Не губи дъха си
Загуби се в него
Не умирай
Превърни се в дух.

 

Старите рибари

Само старите рибари виждат
Всички нюанси на синьото
И познават
Плажовете, които пазят до късно лятото
Само старите рибари
Успокояват вълните
Хвърлят думите си в мрежите и
Замлъкват
Като в откровение.

 

Португалия

Португалия е океански залив
спуска се
по калдъръмените пътища на Лисабон
и потапя в безвремие
мислите на онези
опитали солената вода
на живота
Португалия е солта на живота
поръсва с мечти
празния свят на пристигащия
и оставя вкус на
оранжево лято
Португалия се разхожда боса
по неравните си павета
неравни
като линиите по ръцете
на любимия
който обгръща с
онази топлина
с която
Португалия изпраша
всеки странник
решил за мъничко
да стъпи в рая
Португалия е танц
танц с онзи
вътре в теб
с който
рядко ти се случва да говориш
танцуваш сам
под звуците на
Fado
и някак чувстваш
щастието
в простотата

 

Париж

Отново в този град
Който не спира да се върти около себе си
Като момиче
Възхитено от жената
в огледалото.
Отново в този град,
опиянен от извивките
на улиците си.
Отново в този град
толкова горд, че
Ще поиска да го гледаш в очите със смирение,
да стъпваш тихо по паважа,
да говориш езика му,
да дишаш парфюма му,
и аз го правя
и аз те гледам мълчаливо с примирение,
мой Париж,
защото си красив.

 

Барбара

Барбара е рижаво момиче.
по кожата и се разхождат хиляди лунички,
косата й расте нагоре
и често се заплита в клоните,
между листата.
Барбара е много мълчалива,
съзнанието й ражда думи,
които само птиците разбират.
Барбара танцува с вълните,
едва едва пристъпва,
след нея пясъкът
остава недокоснат.
Барбара припява на морето
старата мелодия позната
Събужда слънцето и отлетява.

Не си отивай, Барбара, едва е утро..

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *