***

Няма значение колко далеч от морето
– ти ще си вкъщи.
Няма значение, че е толкова вероятно,
колкото две цветя да се срещнат
без пчели,
но все пак аз вярвам в онази звезда
на небето,
която ми показва пътя към теб.
Няма значение къде,
прибирам се у дома.

 

Смъртност нула процента

И пред мечтите на този девствен залез
денят е победен от булото на нощта.
Елегантните ѝ блещукащи брошки
потъват все по-далеч от нас
и по-дълбоко в небето за пореден път.
На земята нищо ново – дъжд от дълги минути
покрива безпощадно кратките ни тела.
Аз и ти, мили, вечер винаги ще работим с факти,
все пак ние не сме нищо повече от чиста наука.
Не си ли чувал с потупването на сърцето си
как вторият закон на термодинамиката обещава,
че да се унищожи енергия е твърде немислимо.
Не усещаш ли с повдигането на гърдите ми,
че аз и ти никога няма един друг да се загубим,
изчезването ни от картата е също просто фикция.
Нашите души ще бъдат първо пепел от светулки,
после мигове от вечност, както и самата вечност,
а накрая спътници на нови неопитомени тела.
Те непременно ще се срещнат, за да си правят компания
в един нов неспокоен свят и в един нов непознат Мюнхен,
отново и отново…

 

***

Слънцето изгрява от тухлите на съседния блок.
Наблюдавам първа този изгрев (за някои залез)
все едно не е докосван от друг.
Разхождам се по парапети
И разплисквам надеждите си по паважа,
вътре водата ми е спокойна –
точно тридесет и седем градуса,
плочките се свиват под краката ми
и малкият балкон от улица Зендлинг
се изпарява без предварително предупреждение.
Слънцето и аз ставаме опит за безсмъртно съединение,
Докато по мен се разтича едно нестихващо стихотворение.
А за да съм добре, а за да е терасата цяла,
не е нужно много.
Едно малко сърчице я сглабя
и денят преминава отново по-невинен
от крила на пеперуда.

 

Морският човек

Светлината на деня ми
– синият му поглед.
Шумът по пода
– стъпки на море.
Без иглолистни дървета,
твърде юли е в душата му.
Глухарчета,
подари ми той глухарчета,
те ми разказаха
за несъществуването на ъглите.
И залез няма.
Само утро е в ръцете му.

 

Вечерна Варна

Поливам с джаз минзухарите
от прашната мансарда
и се оставям до прозрачното на стаята,
смъртен свидетел на безсмъртното.
Навън няма никой.
Скромният морски град
започва и завършва с буни,
вълните са естествено продължение
на тънките му улици.
Стъпките от пясък
напомнят на луната,
че имало е друг живот,
докато чайки разбиват гласове
по платна, покриви, площади.
Излизам тихо от излишното
пространство на глупавите си стени.
Разхождам се между приливите
на сънищата и мислите си.
Захвърлям косите си по котвите
и изведнъж си имам всичко –
няма нищо по-свещено от морето.

 

Любовно писмо

Представи си само колко фалшив би бил
свят без любов и цигари.
В такъв живот никога нямаше да се срещнем,
да смесим залезите с изгревите,
да осъзнаем колко смъртността е наша.
Дим след дим аз обичам
да пея гола под водата
и никога няма да се откажа от отливите,
те ми напомнят за луната и за теб,
вълни са нашите метафори.
Смъртта ще е много студена,
следователно животът е топъл,
макар и да не сме заедно…

 

Пореден

Като листче за цигара е,
намираш го трудно
изпод всички други вещи.
Навиваш го лесно,
даже той сам вече е бил
прегънат, но леко.
После гори бързо,
топи се без пощада
изпод начервените
ти устни.
Накрая изчезва,
Забравяш го,
просто пореден лист,
и започваш да търсиш нов
сред още съществуващите
облаци дим.

 

***

В такъв момент от вселената
искам да заспя след ярките образи
под твоята нежна ръка
и да сънувам теб,
ако някога въобще би ми позволил
да сънувам,
вместо да живея,
или да живея,
вместо да сънувам.
Ние сме едно топло кълбо от енергия,
А далеч някъде снегът се топи невъзмутим,
почти излишен
в нашия елемент от вселената.

 

Казват

Не обичам вечер да се прибирам сама,
стаята ми непременно се пълни в пердета
от недопушени цигари,
пропукани китари дрънчат от екрана,
гримът рисува кривите от изминали любови
по избледнялото ми лице,
а ръцете ми плачат,
протъркани от чашите с червено вино,
бялата риза е поискала да умре,
но не сама,
най-боли по краищата на забравените чаршафи,
но такава, казват, била младостта
и всичко било наред, казват…

 

Повече живот

По пътя за смъртта мечтая
животът все пак да продължи
да ни приютява в своето легло.
Възможно ли е някой някога
да напусне обитаваното място?
Не оставят ли птиците своите пера
по всички градове, в които
са се разхождали нощем по небето?
Ще ми се да вярвам,
че сме почти като тях
и обичаме своите криле,
но повече живота.

 

Muerta

Животът и аз взехме това решение:
искаме да съм много неща, но най-много човек
и да получа от Muertа повече, отколкото да ѝ дам.
Тя не може да бъде съкратена, но гледам те аз,
очарователна е срещата ни в пустинята на мравките,
върху корицата на нашия първи брой е начертано:
пътници без билет се сблъскват
случайно във вражески влак.
Цветовете ни са с подобни светоусещания,
спираме да правим смисъл и просто се целуваме.
В това тъмно купе убиваш постепенно
моето задоволително съществуване,
обличаш ме в живеене и ме пазиш от ежедневието.
Не ни остава много освен да сме истински
и да възприемем този ден,
докато обичаме, нищо няма да й дадем.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *